А Гарвана изглежда не се разстройваше от неприятните гледки. Но нали преди беше Изследовател. Хората от тази професия не позволяват нищо да наруши спокойствието им. Сайлънс се озърташе с ярост в очите си, от стискането на оръжието кокалчетата на юмрука му побеляха. Доверяваше се на псионната невидимост, излъчвана от Гарвана, но всички негови инстинкти се противяха на идеята, че сами се пъхат при пришълеца. Той решително си наложи да не обръща внимание на опасенията си, вместо това още повече внимаваше къде стъпва. Дебели стоманени въжета се виеха лениво по пода, същински унесени змии, омотаващи се една в друга с бавни движения. Капеше черно масло. По изпотените стени сребърни вени се издуваха в неравномерен, забързан пулс. Сайлънс се обърна към Гарвана, подразнен от неговото неизменно спокойствие.
— Ти сигурен ли си, че тази твоя невидимост ще ни свърши работа?
— Напълно, Капитане. Иначе отдавна щяхме да сме трупове. Имай ми доверие. Ще те заведа до мястото.
Сайлънс подсмръкна.
— Один, още ли слушаш?
— Да, Капитане. В аудиовръзката няма смущения.
— Покажи ми плана на трето ниво.
Светещите символи и линии изплуваха във въздуха пред очите му. Сайлънс провери къде се намират и се ухили свирепо. Бяха много по-близо до центъра на паяжината, отколкото си представяше.
— Один, случайно да си преразгледал решението си да не ни пускаш в катера?
— Не, Капитане. По този въпрос в мен са заложени недвусмислени инструкции на Сигурността. Но, разбира се, ще ви осигурявам цялата информация, която ми е достъпна.
— А измъкна ли още нещо полезно от компютрите на базата?
— Засега не, Капитане, обаче има още няколко сектора, блокирани с кодове на Сигурността, до които нямам достъп.
— Добре, махни плана.
Светещата карта изчезна.
— Компютър, поддържай връзка. Осведомявай ме за всяка промяна в положението.
— Естествено, Капитане.
— Гарване, предполагам, че чу това. Нещо да кажеш?
— Само едно — отсега нататък трябва да напредваме още по-предпазливо. Почти стигнахме до целта и не ми се вярва пришълецът да е оставил центъра на системата си без защита. Непременно има средства за отблъскване на атака, както и капани.
— Наистина ми липсваше твоето слънчево настроение, Гарване. Винаги очакваш най-лошото, нали?
— Да, Капитане. И обикновено съм прав.
Сайлънс прихна.
— Добре де, след няколко минути ще стигнем до центъра. Ако приемем, че някак си си пробием път през защитата, имаш ли идея какво ще правим там?
— Всъщност нямам. Няколко от твоите гранати, съчетани с насочена психобуря от моя страна, вероятно ще са достатъчни да съсипем каквото е сглобил пришълецът. Но няма как да се уверим в това, преди да отидем там.
— А няма ли да ми дръпнеш една реч колко неправилно е, че замислям унищожението на цяла нова раса? Доколкото си спомням, беше доста красноречив, когато се отнасяше до Ашраите.
— Онова беше друго. Ашраите имаха желание да постигнем някаква форма на съвместно съществуване. А за този вид разум е невъзможно. Самият му живот зависи от пълното преобразяване и контрол върху околната среда. И е не по-малка заплаха за този свят и Ашраите, отколкото за Империята.
— Ще ми се да не приказваш за Ашраите по този начин — все едно са живи. Те са изтребени, няма ги. Аз ги унищожих до последния. Гарване, твърде дълго си живял в самота.
В погледа на Гарвана имаше почти неприкрито съжаление.
— Ашраите не са изчезнали. Никога не си разбирал връзката между тях и металната гора. Тук съм от десет години и едва сега започвам да проумявам какво унищожихме. Ашраите бяха цяла раса от еспери, имаха достъп до пси-феномени, които трудно бихме доловили, камо ли разбрали. Сражаваха се като равни с Империята при цялото й превъзходство в технологиите. И въпреки че ти изгори планетата, те още са тук. Телата им може и да са мъртви, но душите им витаят сред дърветата. Ако така ще ти е по-лесно да приемеш истината, наречи го огромно живо поле от пси-енергия и явления, чиято основа е металната гора. Докато тя съществува, Ашраите също са тук. Те не забравят и не прощават. Бяха много особени, Джон. Ти така и не разбра какво извърши в този свят.