ДЕСЕТА ГЛАВА
ПРИЯТЕЛСТВО И ВЯРНОСТ
Фрост взе ударна граната от колана си, зареди я и я метна безгрижно над главите на наблюдаващите хуманоиди. Неколцина обърнаха идиотските си лица, за да я проследят, но другите изобщо не реагираха дори след като Изследователката метна още две гранати. Първата избухна гръмотевично сред самото гъмжило на изчадията и остави кървава дупка в редиците им. Димни кълба запълниха коридора, кръвта пръсна като алена мъгла. Следващите гранати се взривиха след секунди, а Фрост и Диана се гушеха в ниша на стената, притиснали ръце към главите си. Плътната маса от твари пое удара, по цялата дължина на коридора се разхвърчаха парчета от осакатени тела. Живите и ранените се препъваха безцелно напред-назад, стъписани и объркани. Фрост се засмя весело, докато насочваше разрушителя към едно от съществата, за да му откъсне главата. Диана се сви от неприкритата жажда за насилие в гласа на Изследователката и яростно се зае да отръсква от униформата си кървавите капки.
Хуманоидите се блъскаха, удряха въздуха, посягаха един към друг. Фрост се засмя тихичко, вдигна своя клеймор и тръгна напред с леки гъвкави крачки. Острието проблясваше в светлината на лампата, докато тя пронизваше и сечеше тварите. Мечът цепеше кости и разрязваше плът, Фрост беше навсякъде и никъде, отскачаше и налиташе с мълниеносни движения. Тела падаха във всички посоки и повече не помръдваха, хуманоидите сляпо протягаха ръце в дима и хаоса, докато ръководещата ги чужда воля се опитваше да разбере какво става. Изследователката разчистваше пътека в тълпата уродливи творения и беше доволна от живота.
Диана Вертю се съсредоточи в усилието да поддържа псионната си невидимост, стремеше се към равновесие между желанието да се предпази и ролята си на примамка. Остави смътно усещане за своето присъствие да се просмуква през психическата защита, за да привлича вниманието на пришълеца, но криеше точното място зад преграда от неяснота, така че нито чуждият разум, нито неговите марионетки да научат къде е в действителност. Тварите се блъскаха около нея с протегнати ръце — смразяваща душата безлика маса от остри нокти и тракащи челюсти, но никой не я откриваше дори когато я избутваше от пътя си. Тя силно захапа долната си устна, за да не писне. Хуманоидите бяха скроени от труповете на хората в базата. Макар да ходеха и търсеха с упорит устрем, те си оставаха мъртъвци. Лицата им не издаваха дори следа от мисъл, кожата им беше мъртвешки студена и нещо стъписващо нечовешко прозираше в немигащите им очи. Диана притискаше гръб в стената, лицето й се гърчеше от ужас, надхвърлящ дори погнусата, дърпаше се при всеки допир. Човъркаща болка се загнезди в лявото й слепоочие, острите шипове на мъчението я заслепяваха, докато се бореше да съхрани неустойчивото равновесие на присъствието си. И беше, и не беше тук. Доловима, но невидима. Най-тежко беше да понася увереността, че ако изгуби контрол дори за секунда, хуманоидите ще се вкопчат в нея и ще я разкъсат.
Фрост сякаш танцуваше и се перчеше сред враговете, пируетите й показваха изострената докрай реакция на професионалния воин, а мечът свистеше в неудържими дъги. Беше чудесно острие, стомана от старата Земя и макар да нямаше свойствата на мономолекулярния слой, с тежестта и твърдостта си клейморът беше напълно достатъчен да възпре хищно протегнатите ръце на хуманоидите. Те се скупчваха около Изследователката — живо море от омраза и агресивност, но никой не беше толкова бърз или ловък, че да я докопа. Острите нокти се забиваха в пустотата на въздуха, но тя никога не беше на същото място, неспирно отправяше предизвикателствата си да я намерят и хванат, ако могат. Силовият щит отхвърляше малцината, успели да я доближат прекалено, искрящото енергийно поле с лекота отбиваше натиска на нечовешката сила. Но дългата употреба опасно изчерпваше запасите на енергийния кристал, едва ли оставаше много време до угасването на щита. Фрост явно не се тревожеше от това. Хуманоидите рухваха около нея, тя беше в стихията си, вършеше онова, за което беше обучена, може би дори предопределена по рождение. Никой не можеше да се изпречи срещу нея. Нека нападат. Нека всички наведнъж я връхлетят. Тя е Изследовател, боец на човечеството и пришълецът трябва да разбере какво означава това.
Диана гледаше как Фрост сече на парчета движените от чужда воля мъртъвци, при това с грация и артистизъм. Струваше й се, че общото на Изследователката с хората не е повече, отколкото на тварите, срещу които се сражаваше. Лицето й бе застинало в маската на ледено презрение, без нито следа от съчувствие или съпреживяване. Убиваше, защото умееше да върши това и защото владееше занаята почти до съвършенство. Експерт в изкуството на изтреблението. Не че самата Диана таеше в душата си съчувствие към тези изчадия. Лесно беше да разгадае по лицата им, че в тези фигури само формата донякъде напомня за нещо човешко. Смъртта беше единственият им път към достойнството и покоя. Чудеше се дали би трябвало да помогне на Фрост в битката, но не можеше да си наложи. Отчасти защото усилието да поддържа половинчатата си невидимост я изтощаваше, но и защото дори мисълта да употреби насилие я отвращаваше. Тя също бе добре обучена от Империята.