— Мога ли да я чуя там, където я разправят? Ниските набити човечета не отговориха веднага, сякаш се двоумяха. Сивият вятър се вихреше над пясъка, който стана още по-тъмен, докато Голямата звезда потъваше във вълните. Шумът на морето ту притихваше, ту се засилваше. Плътният глас отново подхвана:
— Да, ангиарска господарке. Ти ще влезеш в Дълбоките зали. Последвай ни.
В тона се прокрадваше нещо ново, угодническо. Семли предпочете да не му обръща внимание. Тя сподири хората-къртици през пясъците, стиснала здраво юздата на своя ветрогон с острите си нокти.
Пред входа на пещерата, зейнал като беззъба, широко раззината уста, издишаща горещо зловоние, някакъв гдем изрече:
— Летящият звяр не може да влезе.
— Може — сопна се гостенката.
— Не може! — отсякоха четвъртитите човечета.
— Напротив! Не искам да го оставя тук. Той не е мой, за да разполагам с него. Докато държа юздата му, няма да ви стори нищо.
— О, не! — повториха дълбоките гласове, но се намесиха и други: — Впрочем както желаеш…
След миг колебание дребосъците продължиха пътя си. Отверстието на пещерата сякаш се захлопна зад тях и ги погълна, толкова гъст бе мракът под каменните грамади. Хората-къртици вървяха един по един, а Семли беше най-отзад.
Ето че в тунела изсветля; от тавана висеше кълбо, разпръскващо слабо бяло сияние. Нататък имаше второ, след него — трето; помежду им по грапавия свод като гирлянди се точеха дълга черни червеи. Колкото повече вървяха, толкоз по-малко ставаше разстоянието между глобусите и сега целият проход бе облян в ярка, студена светлина.
Водачите на Семли спряха пред три разклонения на тунела, всичките преградени с порти, които като че бяха изковани от желязо.
— Ще те чакаме тук, дъще на ангиар — казаха те.
Осем останаха с нея, а пък другите трима отключиха една брава и влязоха вътре. Вратата се затвори зад тях с грохот.
Потомката на Кириен стоеше изправена и неподвижна под бялото бездушно зарево на лампите. Ветрогонът се беше снишил наблизо, потупвайки с крайчеца на ивичестата си опашка; огромните му сдиплени криле потрепваха от едва сдържаното желание да полети. В прохода зад Семли осемте човечета бяха приклекнали и тихо си бъбреха нещо с дълбоките си гласове на своя непонятен език.
Средната врата отново се разтвори с пронизително скърцане.
— Влез в Царството на нощта, дъще на ангиар! -изрева непознат бас, гръмлив и самодоволен. Зад прага я чакаше човек-къртица, чието набито сиво тяло бе загърнато с някакви дрехи, и й правеше знак да се приближи. — Ела и се полюбувай на чудесата, които крият нашите владения, на създадените от гдемски ръце дивни творби, виж на какво са способни Господарите на мрака!
Стиснала здраво юздите на ветрогона, тя безмълвно сведе глава и го последва през ниската порта, изработена според ръста на джуджетата. Сега пред Семли се простираше друг коридор. Неговите стени ослепително сияеха в светлината на белите кълба, но вместо настилка върху пода блестяха две греди от лъскаво желязо, губещи се в далечината. Отгоре им беще поставена чудновата талига с металически колела. Подчинявайки се на приканващия жест на новия си водач, тя без колебание и без сянка от учудване на лицето се качи там и накара ветрогона да легне до нея. Човекът-къртица седна отпред, после задвижи някакви пръчки и дискове край себе си. Разнесе се оглушителен грохот, стържене на метал, сетне стените на тунела заподскачаха и почнаха да се изтеглят назад. Те се носеха все по-стремително в обратна посока, докато накрая сияещите глобуси върху тавана се сляха в непрекъсната сребриста ивица, а застоялият топъл въздух се превърна в зловонен вятър, който издуха качулката от главата на Семли.
Талигата спря.
Жената тръгна след водача си нагоре по базалтовите стъпала и се озова в широко преддверие. През него се влизаше в огромна зала, прокопана в незапомнени времена от подземни води или от джуджетата, заравящи се все по-дълбоко в бърлогите си. Мракът, в който никога не бе прониквал слънчев лъч, се озаряваше единствено от студеното сияние на кълбата, предизвикващо кой знае защо тръпка на боязън. В препречени с решетки дупки по стените се въртяха грамадни перки, които раздвижваха спарения въздух. Внушителното затворено помещение беше изпълнено с бръмчене и бумтене, разнасяха се силните гласове на хората-къртици, гърмяха, виеха и се тресяха разни витла и колела. Всички тези шумове се отразяваха, отеквайки многократно сред каменните сводове.
Тук набитите дребни тела на джуджетата бяха облечени с дрехи, наподобяващи тия на Звездните повелители — панталони, меки обувки, жакети с качулки, — но малкото мяркащи се наоколо жени, дребни раболепни създания, забързани занякъде, бяха голи. Между мъжете имаше доста войници, от кръста им висяха оръжия. Те напомняха страшните лъчемети на пришълците, ала дори Семли виждаше, че това са само железа, на които е придадена нужната форма. Тя забелязваше много неща, макар привидно да не ги удостояваше с поглед. Вървеше, накъдето я водеха, без да обръща глава. Когато се изправи пред група джуджета с метални обръчи над челата, гидът спря, поклони се и прогърмя: