Както и да е — имаше движение за мир, аз бях в него и това беше моят начин за действие и за изразяване на мнението ми за нравствеността и политиката, абсолютно независим от моето творчество. В Англия такъв отдушник като гостенка и чужденка през тази година аз просто нямах. А 1968 година беше тежка за всички настроени против войната. Лъжите и лицемерието се развихряха неконтролируемо, увеличаваше се също и избиването на хора. Освен това ставаше ясно, че нравствените принципи, според които се одобрява дефолиацията на горите и на зърнените насаждения и избиването на цивилно население в името на „мира“ бяха в пряка зависимост от нравствените принципи, според които се разрешава безразборното изтощаване на природните ресурси заради личните облаги или за увеличаване на Съвкупния национален продукт и избиването на живите същества по Земята в името на „човека“. Победата на морала на експлоатацията във всички общества изглеждаше толкова неизбежна, колкото и катастрофална.
И така, под влияние на това затворено в мен напрежение, се роди тази история: изтикана на бял свят, в известен смисъл, въпреки моята съзнателна съпротива. На друго място вече съм казвала, че никога не съм писала по-леко, по-гладко и, разбира се, с по-малко удоволствие.
Знаех, че поради натрапчивостта на това съчинение, най-вероятно то щеше да се превърне в проповед и усилено се съпротивлявах. Полза, все пак някаква, имаше. Нито Любоф, нито Селвър са триумф на добродетелта; сложността на тези два образа поне, в морален и психологичен план, беше запазена. Но Дейвидсън, без да е опростен, остава чист. Той е чист злодей — а в моята съзнателна представа чисти злодеи не съществуват, но подсъзнанието ми е на друго мнение. То надникна в себе си и измъкна оттам капитан Дейвидсън. Не се отричам от него.
Американската намеса във Виетнамската война отдавна е приключила. Действащото непоносимо напрежение е оттекло в други области. Така че морализаторските аспекти на тази история са очебийни. За тях съжалявам, но и от тях не се отричам. Тази творба трябва да оцелее или да бъде забравена въз основа на онова, което е съхранила от копнежите пораждали яростните несъгласия и протестните акции, и стремежа, съпътстван от гняв и отчаяние, към справедливост, разум, изящество и свобода.
2. Синхрон може да се получи почти по всяко време
Преди няколко години, няколко години след като се беше появило първото издание на „Светът се нарича Дъбрава“ в Америка, имах удоволствието да се запозная с доктор Чарлс Тарт — психолог, станал много известен със своето проучване, по-късно публикувано като книга, озаглавена „Повлияни състояния на съзнанието“. Той ме попита дали за модел на атшияните в моята история съм използвала народа Сеной от Малайзия. Кой народ? — попитах аз и така той ми разказа за тези хора. Сенойците са или са били народ, чиято култура включва, и в значителна степен се основава, на системно провеждано обучение на хората да сънуват и да използват съня. В книгата на доктор Тарт е включена и една кратка статия от Килтън Стюарт — „Теория на сънищата в Малая“.
Закуската в сенойната къща наподобява сеанс в клиника за сънолечение — бащата и по-големите деца изслушват и анализират сънищата на всички деца… Когато някое дете съобщи за сън, в който е падало, възрастните реагират с ентусиазъм: „Това е чудесен сън, един от най-хубавите сънища, които човек може да сънува. Къде падна и какво откри?“
В сънищата на сенойците има смисъл, действие и творчество. Възрастните сънуват преднамерено, за да разрешат проблеми от междуличностен характер или породените от конфликт на културите. Те излизат от съня с нова песен, ново сечиво, нов танц, нова идея. Състоянието на будуване и на сънуване имат еднаква стойност, като едното въздейства на другото като допълващ елемент.
От статията се разбира — по-скоро по това, което е пропуснато, отколкото по директните описания, — че сред сенойците мъжете са „великите съновидци“. Дали това означава, че жените са социално непълноценни или тяхната роля (както при атшияните) е равнозначна и компенсаторна, не е ясно. Нито пък се споменават представите на сенойците за божественост, свръхестественост и т.н. Заявено е само, че не практикуват магьосничество, въпреки че са склонни да оставят съседните народи да си мислят, че се занимават с това, за да обезсърчат евентуални завоеватели.