— Мистър Мейхърн? Вие сте адвокат на моя съпруг, нали? Оттам ли идвате? Моля, седнете.
Чак когато заговори, той разбра, че е чужденка. Като я разгледа по-отблизо, видя високите скули, наситения синьочерен цвят на косата и едно много леко движение с ръцете, което не беше присъщо на англичаните. Тя беше странна, много спокойна жена. Толкова спокойна, че караше човек да се чувствува неудобно. От самото начало мистър Мейхърн разбра, че се намира пред нещо, което му е непонятно.
— Е, скъпа мисиз Воул — започна той, — не бива да се предавате…
Той спря. Беше съвършено ясно, че Ромен Воул няма никакво намерение да се предава. Тя бе изключително спокойна и сдържана.
— Бихте ли ми разказали? — помоли тя. — Трябва всичко да знам — и най-лошото. — Поколеба се и с по-тих глас, като странно наблягаше, което бе необяснимо за адвоката, повтори: — Искам да знам и най-лошото.
Мистър Мейхърн разказа за срещата си с Ленърд Воул. Тя внимателно слушаше, като от време на време кимваше с глава.
— Разбирам — започна тя, щом той свърши. — Той иска от мен да потвърдя, че онази вечер се е прибрал в девет и двадесет?
— Нима той не си дойде по това време? — остро попита мистър Мейхърн.
— Работата не е там — отговори тя хладно. — Ако аз потвърдя, това ще го оправдае ли? Ще ми повярват ли?
Мистър Мейхърн бе поразен. Тя бе стигнала до същността на нещата толкова бързо!
— Ето какво искам да знам — заяви тя. — Достатъчно ли ще е? Може ли някой друг да потвърди показанията ми?
В държането й имаше сдържано нетърпение, което го накара да почувствува необяснимо неудобство.
— Засега няма друг — неохотно каза той.
— Разбирам — отвърна Ромен Воул.
За минута-две тя седя напълно неподвижна. Лека усмивка заигра по устните й. Тревогата на адвоката се засилваше.
— Мисиз Воул… — започна той — знам какво чувствате…
— Така ли? — обади се тя. — Учудвам се.
— При тези обстоятелства…
— При тези обстоятелства имам намерение да действам сама.
Той я погледна смутено.
— Но, скъпа мисиз Воул, вие сте развълнувана. Щом сте така предана на мъжа си…
— Моля?
Остротата в гласа й го накара да се сепне. Той повтори разколебано:
— Вие сте така предана на съпруга си…
Ромен Воул кимна бавно, а от устните й не слизаше все същата усмивка.
— Той ли ви каза, че съм му предана? — тихо попита тя. — О, да! Разбирам, че е той. Колко глупави са мъжете! Глупави, глупави, глупави!
Тя внезапно се изправи. Цялото напрежение, което адвокатът бе усетил в атмосферата; сега бе концентрирано в гласа й.
— Мразя го, казвам ви! Мразя го! Мразя го! Мразя го! Бих искала да го видя как увисва на въжето!
Адвокатът се ужаси от нея и от затаената омраза в погледа й.
Тя пристъпи една крачка към него и продължи яростно:
— А може би ще го видя обесен. Ако ви кажа, че онази нощ не се прибра в девет и двайсет, а в десет и двайсет? Пред вас е твърдял, че нищо не е знаел за парите, които ще получи, нали? А ако ви кажа, че той знаеше и разчиташе на тях и извърши убийство, за да ги получи? Ако ви кажа, че като се върна онази нощ, той ми призна какво е направил? И че имаше кръв по сакото му? Тогава? Ако се изправя в съда и кажа всички тези неща?
Очите й като че го предизвикваха. С усилие той прикри нарастващото си възмущение и се опита да заговори със спокоен тон.
— Никой не може да иска от вас да дадете показания срещу съпруга си…
— Той не ми е съпруг!
Отговорът дойде така бързо, че той помисли, че не я е разбрал.
— Моля? Аз…
— Той не ми е съпруг.
Настана такава тишина, че игла да паднеше, щеше да се чуе.
— Бях актриса във Виена. Съпругът ми е жив, но е в лудница. Ето защо не можехме да се оженим. И сега съм доволна, че не можахме. — Тя тръсна глава пренебрежително.
— Бих искал да ми кажете едно-нещо — започна мистър Мейхърн. Той се стараеше да изглежда както винаги хладен и спокоен. — Защо сте така ожесточена срещу Ленърд Воул?
Като поклати глава, тя леко се усмихна.
— Да, искате да знаете. Но няма да ви кажа. Ще запазя тайната си.
Мистър Мейхърн се изкашля сухо и стана.
— Изглежда, няма смисъл да продължаваме този разговор — забеляза той. — Ще ви се обадя, след като вляза във връзка с клиента си.
Тя още повече се доближи до него, като не отделяше чудесните си черни очи от неговите.
— Кажете ми, но честно — започна тя, — като идвахте насам, вярвахте ли, че е невинен?
— Вярвах — отвърна мистър Мейхърн.
— Бедният човечец — изсмя се тя.
— И все още вярвам — заключи адвокатът. — Лека нощ, госпожо.
Той напусна стаята, отнасяйки в паметта си учуденото й изражение. „Това е дяволска работа“ — каза си мистър Мейхърн, като крачеше по улицата.