Старши адвокатът се приближи зад него и го потупа по рамото.
— Поздравихте ли вече нашия човек? На косъм се измъкна. Елате да го видим.
Но дребният адвокат се освободи от ръката му.
Единственото нещо, което искаше, бе да се срещне лице в лице с Ромен Хайлгер.
Известно време след това той я видя на друго място.
— Значи, се досетихте — каза тя, когато той сподели с нея всичко, което мислеше. — Лицето? О, това никак не бе трудно, а и светлината на петромаксовата лампа бе твърде слаба, за да разберете, че е грим.
— Но защо, защо…
— Защо действах самостоятелно ли? — Тя леко се усмихна, очевидно си спомни последния път, когато бе казала същите думи.
— Толкова сложна комедия!
— Приятелю… трябваше да го спася. Показания на предана нему жена нямаше да са достатъчни, вие сам намекнахте пред мен за това. Психиката на тълпата ми е позната отчасти. Ако показанията ми бъдеха изтръгнати от мен като признание което да ме изобличи в очите на закона, веднага щеше да се създаде благоприятно за обвиняемия настроение.
— А връзката с писмата?
— Само едно, решаващото, можеше да изглежда като… как му казвате вие — нагласена работа.
— А Макс?
— Никога не е съществувал, приятелю.
— Продължавам да мисля — забеляза малко тъжно мистър Мейхърн, — че можехме да го спасим и по… е, по легалния път.
— Не смеех да рискувам. Разбирате ли, вие смятахте, че е невинен.
— Вие също, нали? Да, разбирам ви — съгласи се мистър Мейхърн.
— Скъпи мистър Мейхърн — обърна се Ромен, — нищо не разбирате. Аз знаех, че не е невинен.