— Пазете тишина — произнася тя на всеослушание.
Сърцето ѝ започва да бие по-учестено, когато прозвучава поредица бързи тупкания. Трудно е да се определи откъде идват, но звучи сякаш Миранда лежи в леглото и рита с босите си крака по стената. Елисабет си мисли да отиде там и да надзърне през ключалката, когато вижда, че някой е застанал в тъмната ниша. Човек е.
Тя издишва тежко и тръгва заднишком, с усещане за загадъчност, сякаш тялото ѝ е натежало от вода.
Мигом проумява опасността на положението, ала страхът я сковава.
Едва когато подът на коридора изскърцва, идва импулсът да бяга, за да спаси живота си.
Фигурата в мрака изведнъж започва да се движи бързо.
Елисабет се обръща, затичва се, чува стъпките след себе си, подхлъзва се на чергата, удря лакътя си в стената и продължава напред.
Мек глас я призовава да спре, ала тя не спира, а тича, втурва се по коридора.
Вратите се разтварят и отскачат обратно.
Обхваната от паника, тя профучава покрай приемната стая, опира се в стените. Таблото с Конвенцията за защита на детето на ООН се откъсва от куката и се удря в пода. Тя достига входната врата, несръчно натиска дръжката, бутва вратата и изтичва навън, в нощната прохлада, ала се подхлъзва на стъпалата към преддверието. Пада на хълбок и затиска единия си крак под себе си. Болката в глезена ѝ е толкова силна, че Елисабет изпищява. Влачи се по земята, чува тежки стъпки във вестибюла, пропълзява известно разстояние, изгубва чехлите си и стенейки, се изправя.
4
Кучето лае срещу ѝ, обикаля тичешком, пъхти и скимти. Елисабет, куцукайки, продължава да се отдалечава от сградата през тъмния, застлан с чакъл, двор. Кучето лае отново, ожесточено и накъсано. Елисабет е наясно, че няма да може да се добере до гората, а най-близкото стопанство е далеч — на половин час път с кола. Няма къде да иде. Оглежда се наоколо в мрака и се шмугва зад сушилнята. Стига до пивоварната, отваря си с треперещи ръце, вмъква се вътре и внимателно придърпва вратата, докато се затвори.
Дишайки тежко, жената се свлича на пода и изнамира телефона си.
— О, боже, божичко…
Ръцете ѝ треперят толкова силно, че изтърва апарата на пода. Капакът му се отваря и батерията пада. Елисабет започва да събира частите, когато чува хрущене от стъпки по чакъла на двора.
Затаява дъх.
Пулсът ѝ кънти в тялото ѝ. Ушите ѝ бучат. Опитва се да види нещо през ниския прозорец.
Кучето лае точно отвън. Бустер я е последвал тук. Животното дращи по вратата и скимти ожесточено.
Тя допълзява още по-навътре, в ъгъла до зиданата камина, опитва се да диша тихичко, скрива се съвсем зад коша за дърва и след това намества плоската батерия на мястото ѝ в телефона.
Елисабет изкрещява, когато вратата на пивоварната се отваря. Панически започва да се влачи покрай стената, но не стига доникъде.
Тя вижда ботушите, скритата в сянка фигура, после ужасяващото лице и чука в ръката, тъмния блясък и тежестта.
Елисабет кимва, вслушва се в гласа и после закрива лицето си с ръце.
Човешката сянка се поколебава, ала после тичешком прекосява помещението, натиска я на пода с крак и я удря силно. Тя усеща пареща болка на челото, точно където започва косата ѝ. Зрението ѝ изчезва напълно. Боли я страшно много, но едновременно с това ясно усеща как топлата кръв се стича надолу по ушите и шията ѝ като милувка.
Следващият удар попада на същото място, главата ѝ се олюлява и единственото, което усеща, е как дробовете ѝ засмукват кислород.
Замаяна, тя си помисля колко прекрасно сладостен е въздухът, после загубва съзнание.
Елисабет не усеща останалите удари и как тялото ѝ се разтриса от тях. Не забелязва как изваждат от джоба ѝ ключовете от канцеларията и изолатора, не вижда как остава да лежи на пода, как после кучето влиза в помещението и лочи кръв от размазаната ѝ глава, докато животът бавно я напуска.
5
Някой е забравил голяма червена ябълка на масата. Плодът блести изкусително. Решава да я изяде и после просто да се престори на ни лук яла, ни лук мирисала. Просто няма да ѝ пука за въпросите, няма да чува дрънканиците, само ще си седи със сърдито изражение.
Протяга се, но когато най-сетне държи ябълката в ръката си, усеща, че е прогнила.
Пръстите ѝ потъват надолу в нещо студено и влажно.
Нина Моландер отдръпва ръката си и се събужда от рязкото движение. Среднощ е. Лежи в леглото си. Единственото, което се чува, е кучешкият лай вън на двора. Новото лекарство я буди нощем. Трябва да стане и да се изпишка. Прасците и стъпалата ѝ се подуват, но лекарството ѝ е нужно, иначе всичките ѝ мисли са мрачни, не я е грижа за нищо и няма сили за друго, освен да лежи със затворени очи.