— Към посочения момент тайната полиция е осъществила удар по Бригадата, една крайнолява екстремистка група — казва Боге и се прокашля. — Оплакването изтъква, че комисар Лина от Националната полиция се е намирал на същия адрес по същото време или малко по-рано…
— Вярно е — отговаря Юна и поглежда през прозореца над железопътните релси и залива Барнхусвикен.
Хелен Фиорин оставя писалката и бележника си и със загрижен вид прави нещо като умолителен жест.
— Юна, трябва да те помоля да се отнасяш сериозно към вътрешното разследване — казва тя.
— Аз се отнасям сериозно — отговаря той отсъстващо.
Тя задържа поглед в неговите сребристосиви очи малко по-дълго от нормалното, след което бързо кимва и отново взема писалката.
— Преди да приключим — казва Микаел Боге, като дълго се чеше по ухото, — трябва да повдигна въпроса за главното подозрение на вътрешното разследване, което е насочено към теб.
— Възможно е да става дума за недоразумение — бързо обяснява Хелен. — Разследванията злополучно да са се пресекли едно с друго.
— Но в оплакването срещу теб — продължава Боге, загледан в пръста си, — та там се твърди, че акцията на тайната полиция се е провалила, тъй като ти си бил предупредил вътрешните лица.
— Да, предупредил ги бях — отговаря Юна.
Хелен Фиорин става от стола си, но не знае какво да каже и само вперва в Юна тъжните си очи.
— Предупредил си групата за удара ли? — пита Боге с усмивка.
— Младежите бяха незрели — обяснява Юна. — Но не опасни и не…
— Тайната полиция е преценила другояче — прекъсва го Боге.
— Да, така е — спокойно отвръща Юна.
— Ще приключим встъпителния разпит тук — казва Хелен Фиорин и събира документите си.
53
Часът е вече четири и половина, когато Юна шофира през Тумба, където някога бе разследвал тройно убийство в един от жилищните блокове.
На седалката до него лежи списъкът с различните адреси, на които е пребивавала Вики Бенет през годините. Последният е „Биргитагорден“, а първият — „Страндвеген“ 47.
Трябва да е говорила с някого от всички тези хора, при които е живяла. Трябва да се е доверила, да е споменала дали има приятели някъде.
Единственото, което Елин Франк каза за Вики, бе, че е мила и сладка.
„Мила и сладка“ — мисли си Юна.
За заможното семейство Франк Вики е била едно дете в трудно положение, дете, което има нужда от помощ, от някого, който да покаже съчувствие.
Ставало е дума за благотворителност.
Ала за Вики Елин е била първата майка след нейната собствена.
Животът на „Страндвеген“ навярно се е сторил на Вики такъв, сякаш е била попаднала на друга планета. Била е на топло, хранела се е редовно. Спяла е в легло и е носела хубави дрехи. Времето, прекарано при Елин и Як, навярно е запазило за нея особен блясък в продължение на много години.
Юна дава мигач и се престроява в лявото платно.
Разгледал е списъка и е решил този път да започне от края. Преди „Биргитагорден“ тя се е намирала в дома за малолетни „Юнгбакен“, а преди това — при семейство Арнандер-Юансон в Катринехолм.
Пред очите му отново изниква гледката как Иглата и Фрипе със сила отмахват дланите на Миранда от лицето ѝ. Бяха се борили с вкочанените ръце на трупа. Мъртвата се бе съпротивлявала, сякаш се бе срамувала някой да я види.
Ала лицето ѝ бе спокойно и бяло като седеф.
Според Иглата е седяла загърната в одеялото, когато е била ударена с голям камък. Шест или седем пъти, ако Юна бе разтълкувал правилно петната от кръв.
След което е била вдигната и дланите ѝ са били поставени на лицето ѝ.
Последното, което е видяла приживе, е бил убиецът.
Юна намалява скоростта, докато кара през една по-стара вилна зона, и паркира до нисък плет от разцъфтял храстовиден очиболец.
Излиза от колата и отива до голяма дървена пощенска кутия с месингова табела, на която пише: Арнандер-Юансон. Иззад къщата се появява жена с кофа червени ябълки в ръката. Явно има проблеми с хълбоците си и устните ѝ току се обтягат от болката. Жената е с яко телосложение, големи гърди и дебели мишници.
— Тъкмо го изпуснахте — казва жената, когато съзира Юна.
— Такъв ми е късметът — шегува се той.
— Трябваше да отиде до склада… Някакъв проблем с товарителниците.
— За кого говорим? — пита Юна с усмивка.
Тя оставя кофата.
— Помислих си, че вие сте този, дето щеше да идва за оглед на конвейера.
— Колко струва?
— Седем хиляди, чисто нов — отговаря тя и млъква.
Жената поглажда с ръка крачола си и го поглежда.