— От полицията съм и трябва да ви задам няколко въпроса.
— За какво? — пита тя с немощен глас.
— За Вики Бенет, която е живяла тук… преди почти година.
Жената кимва с тъжно лице, посочва вратата, след което самата тя влиза вътре. Юна я следва в една кухня с маса от борово дърво и плетена на една кука покривка. Перденца на цветчета се кипрят пред прозорците, които гледат към овощната градина на къщата. Тревата е прясно окосена, сливови дръвчета и храсти цариградско грозде служат за ограда към най-близкия съсед. Малък светлосин плувен басейн е ограден с дървена оградка. Играчки за басейн се носят във водата до преливника вдясно.
— Вики е избягала — съобщава направо Юна.
— Прочетох за това — прошепва жената и оставя кофата с ябълките на умивалника.
— Къде мислите, че се крие?
— Нямам представа.
— Разказвала ли ви е за приятели, за момчета…
— Вики всъщност не живееше тук — казва жената.
— Поради каква причина?
— Не се получи — казва тя и се обръща.
Жената напълва каната за кафе с вода, след което отсипва вода в кафеварката и спира.
— Гостоприемството изисква да почерпиш с кафе — казва тя немощно.
Юна поглежда през прозореца и вижда две руси момчета да си играят на карате в овощната градина. И двете са слаби и загорели от слънцето, обути са в големи бански шорти. Играта е някак твърде дива, твърде сурова, но въпреки това те не спират да се заливат от смях.
— Вие приемате деца и младежи във вашето семейство, нали?
— Дъщеря ни е на деветнайсет, така че… правим го вече от няколко години.
— За колко време обикновено остават децата?
— Различно… Понякога ту идват, ту си отиват — отговаря тя и се обръща към Юна: — Много от тях идват от разбити семейства.
— Трудно ли е?
— Не, не е… Е, ясно е, че възникват конфликти, но всъщност важното е просто да определиш ясни правила.
Едно от момчетата прави подскок, придружен с ритник, и цопва в басейна. Другото замахва няколко пъти във въздуха, след което скача в басейна със салто.
— Обаче Вики е останала само две седмици — казва Юна и поглежда жената. Тя избягва погледа му и лекичко се почесва под мишниците.
— Имаме две момчета — казва тя неопределено. — От две години са при нас… братя са… Надявахме се, че ще се сприятелят с Вики, но уви, наложи се да прекратим подкрепата си за нея.
— Какво се случи?
— Нищо… Всъщност искам да кажа… Не беше виновна тя, никой не беше виновен, че ни дойде в повече, ние сме едно обикновено семейство и чисто и просто не ни стигнаха силите.
— Но Вики… проблеми ли е създавала, трудно ли е било да се справите с нея?
— Не — отговаря със слаб глас домакинята. — Беше…
Жената млъква.
— Какво щяхте да кажете? Какво се случи?
— Нищо.
— Та вие имате опит — настоява Юна. — Как сте могли да се откажете само след две седмици?
— Стана каквото стана.
— Но аз мисля, че нещо се е случило — сериозно отвръща Юна.
— Не, просто не ни стигнаха силите.
— Все пак мисля, че нещо се е случило — повтаря той със същия мек глас.
— Накъде биете? — пита тя смутено.
— Ако обичате, разкажете какво се е случило.
По бузите ѝ избива руменина, която плъзва по неравната кожа по шията, надолу между гърдите ѝ.
— Имахме посещение — прошепва жената, като гледа пода.
— От кого?
Тя поклаща глава. Юна ѝ подава бележник и химикалка. По бузите ѝ потичат сълзи. Тя го поглежда, после взема бележника и химикалката и написва нещо.
54
Юна шофира в продължение на три часа, докато стигне на „Скракегатан“ 35 в Бенгтсфорш. Сълзите капеха по хартията, докато жената пишеше адреса в бележника. Наложило се бе да го изтръгне от ръката ѝ и когато се беше опитал да каже нещо повече, тя само бе поклатила глава, след което се бе втурнала в тоалетната и се бе заключила.
Кара бавно покрай редицата еднофамилни къщи от червена тухла до площадка за обръщане с гараж. Номер 35 е последната къща в редицата. Вятърът е преобърнал белите пластмасови градински мебели във високата трева. Пощенската кутия, висяща на черна верига, прелива от реклами от пицарии и супермаркети.
Юна излиза от колата, минава през бурените около портичката и продължава по пътеката от влажни павета до къщата.
Подгизнала изтривалка с текста „ключовете, портфейлът, мобилният телефон“ е постлана пред вратата. От вътрешната страна на дограмите на прозорците са залепени черни чували за боклук. Юна позвънява на вратата. Излайва куче и след малко някой го гледа през шпионката. Превъртат се две ключалки и после вратата се отваря съвсем мъничко, преди веригата да я спре. До него достига вонята на разлято червено вино. Не може да види човека в тъмното антре.