— Извинявай — казва. — Но наистина ти се ядосвам понякога. Когато съм по-лошото си „аз“.
— Коя си сега?
— По-лошото ми „аз“ — казва тя.
Юна отпива глътка от виното.
— Напоследък много мислих за миналото — подзема той.
Диса се усмихва и повдига вежди.
— Напоследък ли? Та ти винаги мислиш за миналото.
— Така ли?
— Да, мислиш… но не говориш за това.
— Не, аз…
Той млъква и светлосивите му очи сякаш се смаляват. Диса усеща как по гърба я полазват тръпки.
— Покани ме на вечеря, защото трябвало да поговорим — казва тя. — Бях решила никога вече да не говоря с теб, но ето че изведнъж се обаждаш… след няколко месеца…
— Да, за да…
— Въобще не те е грижа за мен, Юна.
— Диса… Мисли си каквото щеш за мен — казва той сериозно. — Но искам да знаеш, че ме е грижа… Грижа ме е за теб и непрекъснато си мисля за теб.
— Да — отвръща тя бавно и се изправя, без да среща погледа му.
— Става дума за съвсем други неща, за ужасни неща, които…
Юна стои прав и я гледа как си облича шлифера на точки.
— Довиждане — прошепва тя.
— Диса, имам нужда от теб — чува се да произнася. — Желая те.
Тя се вторачва в него. Лъскавият тъмен бретон стига чак до миглите ѝ.
— Какво каза? — пита тя след малко.
— Искам те, Диса.
— Недей да говориш така — промърморва тя и дърпа ципа на обувките си.
— Имам нужда от теб, имах нужда от теб през цялото време — продължава Юна. — Но не можех да те изложа на риск, не бих могъл да понеса мисълта, че нещо ще ти се случи, ако ние…
— Какво ще ми се случи? — прекъсва го тя.
— Ще изчезнеш — обяснява той простичко и хваща лицето ѝ с две ръце.
— Ти си този, който изчезва — прошепва Диса.
— Аз не се плаша лесно, говоря за истински неща, които…
Тя се повдига на пръсти и го целува лекичко по устата, след това остава съвсем близо в топлината на дъха му. Юна търси устата ѝ, внимателно я целува няколко пъти, докато Диса разтваря устни.
Целуват се бавно, Юна разкопчава шлифера ѝ и го оставя да се свлече на пода.
— Диса — прошепва той, докато милва раменете и гърба ѝ.
Той се притиска към нея, вдъхва копринения ѝ аромат, целува я по ключицата и тънката шия, захапва златната ѝ верижка, целува брадичката ѝ и нейната мека, влажна уста.
Търси топлата ѝ кожа под тънката блуза. Мъничките копчета тик-так се отварят с леко щракане. Зърната ѝ са се втвърдили и коремът ѝ се надига в такт с учестеното ѝ дишане.
Тя го гледа сериозно в очите, дръпва го към спалнята, блузата ѝ е отворена и белите ѝ гърди блестят като лъскав порцелан.
Те спират и търсят устните си. Ръцете му се спускат надолу под талията ѝ, по дупето и под хлъзгавата материя на бикините ѝ.
Диса внимателно се дръпва, усеща как топлината пулсира в скута ѝ и знае, че вече е мокра. Бузите ѝ пламтят в червено и ръцете ѝ треперят, докато разкопчава панталоните му.
76
След закуска Диса остава да седи в леглото с чаша кафе и чете „Сънди Таймс“ на айпада си, докато Юна си взема душ и се облича.
Вчера реши да не ходи до Северния музей, за да разгледа булчинската корона на саамите, изработена от сплетени корени.
Вместо това беше заедно с Диса. Това, което се случи, не бе планирано. Ала може би се дължеше на това, че склерозата на Руса Бергман окончателно бе прекъснала всякаква връзка със Сума и Луми.
Изминали са повече от дванайсет години.
Трябва да разбере, че вече няма от какво да се бои.
Ала трябваше да поговори с Диса по-рано, да я предупреди и да ѝ разкаже за това, което го плаши, така че тя сама да направи своя избор.
Стои на прага и дълго я наблюдава, без тя да забележи, после отива в кухнята и набира номера на професор Холгер Ялмерт.
— Юна Лина съм.
— Чух, че Гунарсон е започнал да създава трудности — развеселено казва Холгер. — Наложи се да му обещая да не ти изпращам никакви копия от протоколите.
— Но ти е позволено да говориш с мен? — пита Юна, взема своя сандвич и кафето си и помахва на Диса, която чете на екрана на айпада със смръщено чело.
— Вероятно не — засмива се Холгер, но после пак става сериозен.
— Успя ли да разглеждаш чантата, която открихме при язовирната стена? — пита Юна.
— Да, свърших работата, сега съм в колата и се прибирам към Умео.
— Имаше ли някакви писмени материали в чантата?
— Никакви, освен една квитанция от павилион за вестници.
— Мобилен телефон?
— Уви, не — казва Холгер.
— И така, с какво разполагаме? — пита Юна с поглед, зареян в сивото небе над покривите на къщите.