Карлос протяга единия си крак.
— Подложи ме на инквизиции, ако искаш — казва той. — Но няма да ги издирвам още един път.
— Погледни снимката — настоява Юна.
— Полицията на „Вестернорланд“ е била днес в бензиностанцията — обяснява Карлос и сгъва листа с разпечатания образ на мъничко, твърдо квадратче. — Изпратиха копие на харддиска в Държавната криминална лаборатория, двама от техните експерти са гледали филма и са единодушни, че е напълно невъзможно със сигурност да бъдат идентифицирани лицата пред бензиностанцията.
— Но ти знаеш, че съм прав — казва Юна.
— Добре — кимва Карлос. — Да кажем, че определено може и да си прав, времето ще покаже… но не смятам да ставам за посмешище и да издирвам лица, които полицията смята за мъртви.
— Няма да отстъпя, докато…
— Чакай, чакай — прекъсва го Карлос и си поема дъх. — Юна, сега вътрешното разследване срещу теб е на бюрото на прокурора.
— Но това е…
— Аз съм твой началник и приемам оплакването срещу теб много сериозно. Всъщност искам да чуя от теб, че разбираш, че не ти ръководиш предварителното разследване в Сундсвал.
— Аз не ръководя предварителното разследване.
— И какво прави един наблюдател, ако прокурорът в Сундсвал реши да прекрати случая?
— Нищо.
— Тогава сме на едно мнение — усмихва се Карлос.
— Не, не сме — отвръща Юна и излиза от стаята.
80
Флура лежи неподвижно в леглото си и зяпа в тавана. Сърцето ѝ все още тупа бързо. Сънувала бе, че се намира в малка стаичка заедно с едно момиче, което не иска да покаже лицето си. Момичето се криеше зад дървена стълба. Имаше нещо, което не бе наред с него, нещо опасно. Носеше само бели памучни гащички и Флура можеше да види момичешките ѝ гърди. Почака Флура да се приближи и после извърна лице, изхили се и закри очи с ръцете си.
Предишната вечер Флура бе чела за убийствата в Сундсвал, за Миранда Ериксдотер и Елисабет Грим. Не може да спре да мисли за призрака, който я посети. Вече ѝ се струва като сън, макар да знае, че видя мъртвото момиче в коридора. Беше на не повече от пет години, ала сега, в съня, момичето бе връстница на Миранда.
Флура лежи, без да помръдне, и се ослушва. Всяко проскърцване в мебелите или пода кара сърцето ѝ да бие по-бързо.
Този, който се бои от тъмното, не е господар в собствения си дом, такъв човек се прокрадва предпазливо, плаши се от сянката си.
Флура не знае къде да иде. Часът е осем без петнайсет. Тя сяда, отива до вратата на стаята си, отваря я и се заслушва към апартамента.
Никой все още не е буден.
Крадешком отива до кухнята, за да направи кафе на Ханс-Гунар. Утринното слънце блести по издраскания кухненски плот.
Флура изважда един неизбелен филтър, огъва краищата му, поставя го в кошничката и толкова силно се изплашва, че си поема дълбоко дъх, щом чува лепкави стъпки зад гърба си.
Обръща се и вижда, че Ева е застанала на прага на спалнята си по синя фланелка и гащи.
— Какво има? — пита тя, когато забелязва лицето ѝ. — Ревала ли си?
— Аз… аз трябва да знам… защото мисля, че видях призрак — казва Флура. — Не си ли го виждала? Тук, у дома. Едно малко момиче…
— Какво не е наред с теб, Флура?
Обръща се, за да влезе във всекидневната, но Флура слага дланта си върху яката ѝ ръка и я възпира.
— Наистина, кълна се… Някой я беше ударил с камък отзад в…
— Кълнеш ли се? — рязко я прекъсва Ева.
— Аз само… Не е ли възможно наистина да съществуват призраци?
Ева я хваща здраво за ухото и я дръпва напред.
— Не мога да разбера защо обичаш да лъжеш, но това е факт — казва тя. — Винаги си обичала и ще…
— Но аз видях…
— Млъквай! — просъсква Ева и извива ухото ѝ.
— Ох…
— Но ние не приемаме това — продължава тя и извива ухото на Флура още по-силно.
— Моля те, спри… ох.
Ева извива ухото още малко и после пуска Флура. Тя остава да стои с насълзени очи, притиснала с ръка пламтящото си ухо, докато Ева отива в банята. След малко тя пуска кафемашината и се прибира в стаята си. Затваря вратата след себе си, запалва лампата и сяда в леглото, за да си поплаче.
Винаги е смятала, че спиритическите медиуми само се преструват, че виждат духове.
— Нищо не разбират — промърморва тя.
Ами ако наистина е привлякла призраци със сеансите си? Може би нямаше никакво значение дали самата тя вярва в съществуването им. Когато ги бе призовавала и образувала кръг с участниците, портата към тях се бе отваряла и чакащите отвън изведнъж са могли да влязат.