— Вкъщи ли си отивате?
— Да… ако изобщо приключа работата си тук.
— Ако искате, ще остана да ви помогна.
— Няма смисъл. Предпочитам да започнем утре, когато сме отпочинали. От теб искам да съставиш график за разпитите — желанието ми е да разговарям колкото е възможно по-скоро с колкото е възможно повече хора. А, още нещо, ще ми се отново да побеседвам с Арина Мансфийлд.
— Слушам, лейтенант. — Пийбоди прибра бележника си и отбеляза: — Роклята ви е страхотна, но щом се приберете, трябва да изчистите кръвта и препаратите на „метачите“, иначе ще останат петна.
Ив огледа елегантната черна рокля с цепка на бедрото и недоволно промърмори:
— Изобщо не ми е до това. Да му се не види, мразя да не съм с обичайното си облекло! — Обърна се и тръгна към големия шкаф, който се охраняваше от полицай. — Дай ми ключа — обърна се към униформения. — Някой опитал ли се е да отключи това чудо?
— По едно време се появи завеждащият реквизитите — смешно старче, дето ръцете му треперят, — но като му казах да се отдалечи, веднага се подчини.
— Добре. Отиди на сцената и кажи на „метачите“, че след десет минути ще могат да започнат работа тук.
— Слушам, лейтенант.
Когато полицаят се отдалечи, Ив отключи шкафа и дръпна плъзгащите се врати. Намръщи се, като видя кутията с пури, старомодния телефон и няколко други предмета, подредени на място, обозначено с надпис: „Кабинет на сър Уилфред“. На друга полица бяха реквизитите, използвани при сцената в бара, но мястото, обозначено с надпис „Съдебна зала“, беше празно. Очевидно служителят, отговарящ за реквизитите, бе изключително методичен и ги връщаше на мястото им след приключването на сцената, за която са необходими. Толкова педантичен човек едва ли би сгрешил истински нож с нож със сгъваемо острие.
— Лейтенант Далас.
Ив се обърна и видя как иззад кулисите излезе младата брюнетка, която играеше в последното действие. Беше свалила костюма си и носеше семпъл черен гащеризон. Дългата й кестенява коса стигаше почти до кръста й.
— Дано да не прекъсвам работата ви. — Говореше с едва забележим южняшки акцент, усмивката не слизаше от лицето й. Приближи се и добави: — Надявах се да си поговорим насаме. Помощничката ви съобщи, че вече можем да се приберем по домовете си.
— Да, тази вечер повече не сте ни необходими. — Ив се опита да си спомни името й, което беше прочела в програмата. — Вие сте… госпожица Ландсдаун, нали?
— Да. Името ми е Карли, а в тази трагична пиеса се наричам Даяна. — Тя ококори големите си зелени очи, като видя, че Ив е отворила шкафа. — Дано не мислите, че Пийт е виновен за убийството на Ричард. Старецът е толкова добродушен, че и на мравката път прави.
— Сигурно Пийт е човекът, който отговаря за реквизитите.
— Точно така. И е най-безобидното същество на света. Което не може да се каже за всички участващи в този цирк.
— И сама стигнах до същото заключение. Споменахте, че искате да поговорим насаме. Защо?
— За да ви съобщя онова, което поне първоначално колегите ми ще премълчат. Всички ненавиждаха Ричард.
— И вие ли?
— Разбира се — отвърна тя и сияйно се усмихна. — Беше способен да те прекъсне по средата на репликата и на какво ли още не, само и само да привлече вниманието към себе си. И извън сцената си оставаше подлец. Мислеше се за център на вселената. — Тя сви рамене. — Рано или късно ще го научите от другите, ето защо реших да си призная доброволно. Известно време с него бяхме любовници. Разделихме се преди няколко седмици след отвратителен скандал. Ричард си падаше по неприятните сцени и устрой скандала по време на първата репетиция с костюми.
— Доколкото разбирам, той е скъсал с вас.
— Вярно е — престорено равнодушно изрече чернокосата, но гневните пламъчета в зелените й очи подсказваха, че не се е примирила. — Постара се да ми завърти главата, сетне направи всичко възможно да ме унизи пред колегите и персонала. Това е първото ми участие в пиеса, поставена на Бродуей. — Огледа се и горчиво се усмихна. — Бях неопитна, лейтенант, но бързо поумнях. Не ще си кривя душата, като твърдя, че ми е мъчно за Ричард, обаче твърдя, че не си струва да убиваш такова нищожество.
— Бяхте ли влюбена в него?
— На този етан на кариерата ми не мога да си позволя да се влюбя, но бях… завладяна, заслепена от него. Също като моята героиня, която е заслепена от Ленард Воул. Сигурна съм, че всеки участник в тази постановка има зъб на Ричард. Предпочетох да не крия омразата си към него.
— Благодаря за откровеността. Споменахте, че ви е унизил. По какъв начин?
— По време на последната сцена, когато се появявам под ръка с него в съдебната зала, той прекъсна репликата ми с твърдението, че съм бездарна. — Тя стисна устни и присви очи, после продължи: — Заяви, че съм еднакво безчувствена на сцената и в леглото. Нарече ме безмозъчна глупачка, която опитва да компенсира липсата на талант с баналната си красота и с хубавите си гърди. — Карли отметна дългата си коса. Зелените й очи гневно блестяха. — Добави, че вече съм му омръзнала и ако не проявя минималните си актьорски заложби, щял да се погрижи да ме заменят с по-талантлива актриса.