— Майка, баща, предан приятел — промълви Ив. — Да се занимаем с дъщерята.
— Значи отиваме при Карли. Лейтенант, по пътя ще минем покрай няколко денонощни закусвални. Нека да изпием по чаша горещ шоколад, а?
— В тези заведения поднасят само помия.
— Да, но шоколадова помия… — Пийбоди умоляващо изгледа началничката си. — Жалко, че отказахте онази жена да ни почерпи.
— А сладки искаш ли? Или предпочиташ кексчета с глазура.
— Великолепна идея! Благодаря за предложението.
— Иронизирах те, полицай.
— Да, лейтенант, знам. Аз също.
Ив се разсмя и настроението й се повиши. Дори спря пред една закусвалня и изчака помощничката й да напълни цял плик.
— Опитвам да се откажа от сладкишите — заяви Пийбоди и отвори пакетче с курабийки. — Най-странното е, че Макнаб не ме намира дебела. Склонна съм да му вярвам, защото ме е виждал гола и най-добре може да прецени…
— Пийбоди, какво те кара да мислиш, че се интересувам от мнението на Макнаб за крехкото ти телосложение?
Помощничката й отхапа от хрускавата курабийка и обясни:
— Само отбелязвам един факт. Известно ви е, че правим секс. Сигурно сте стигнали до заключението, че се любим голи. Няма начин да не сте го разбрали — нали сте най-добрата жена детектив в Ню Йорк.
— Полицай Пийбоди, държа да те уведомя, че в много редки случаи и благодарение на благия ми характер допускам да отвърнеш на иронията с ирония. Но абсолютно забранявам да прекаляваш. Дай ми една курабийка.
— С кокосов орех са. Знам, че мразите вкуса на кокосовия орех.
— Тогава защо си ги купила?
— За да ви ядосам. — Пийбоди широко се усмихна и извади от големия плик още едно пакетче. — Купих и шоколадови курабийки специално за вас.
— Подай ми една.
— Заповядайте. — Пийбоди отвори пакетчето. — Та да си дойдем на думата: Макнаб има кльощав задник и е бая хърбав, обаче…
— Млъквай веднага! Ако в съзнанието ми се натрапи образът на голия Макнаб, ще те върна в отдела за регулиране на движението.
Пийбоди мълчаливо хрускаше курабийка след курабийка и чакаше.
— Мамка му! Не мога да го прогоня! — възкликна Ив.
Помощничката й избухна в смях и пъхна в устата си последната сладка.
— Извинете, лейтенант, обаче не можах да се въздържа. Симпатяга е, нали? — По изражението на началничката си разбра, че е успяла да прогони онова, което я терзаеше.
— Престани! — предупреди я Ив, която едва сдържаше смеха си. — Изчисти трохите от униформата си и се постарай да откриеш достойнството си, което си забутала някъде. — Спря пред зданието, където живееше Карли.
Хубавият квартал, великолепната сграда и луксозното фоайе сега й подсказваха само едно — че Анджа Карвъл е избрала богати осиновители, които да осигурят на детето й безгрижен живот сред красота и лукс. Дали ги е избрала, защото е разбрала, че от сърце ще обичат момиченцето?
— Пийбоди, спомняш ли си в какви училища е получила образованието си Карли?
— Да, в частни учебни заведения. — За всеки случай като се качиха в асансьора извади джобния си компютър. — Точно така. Посещавала е най-престижните училища, имала е частни учители по драматично изкуство, балет, музика, дикция и пеене.
— Какво работят осиновителите й?
— Бащата е микрохирург, майката притежава пътническа агенция. От 2036 до 2056 година е била включена в програмата „професионална майка“. Посветила е двайсет години живота си на грижи за сирачетата.
— Имат ли свои деца?
— Не.
— Започвам да разбирам защо Анджа е избрала именно тях. Въпреки твърденията й, мисля, че е обичала детето си, след като се е погрижила то да не бъде лишено от нищо. Обичала го е — повтори, слезе от асансьора и с Пийбоди тръгнаха по коридора към апартамента на младата актриса.
Карли отвори едва на второто позвъняване на вратата. Прозина се, приглади рошавата си коса и промърмори:
— Сега пък какво искате?
— Да ни отделите малко време.
— Защо ме безпокоите в ранни зори?
— Минава девет.
— Никога не ставам толкова рано. — Тя сви рамене и им направи път да влязат, като предупреди: — Не ми задавайте никакви въпроси, преди да изпия чаша кафе. Това условие следва да бъде добавено към онзи поменик с правата и задълженията.
— Особнячка — прошепна Пийбоди, когато актрисата отиде в кухнята.
Ив огледа дневната, заслуша се в бръмченето на автоготвача и устата й се напълни със слюнки, като долови аромата на истинско и скъпо кафе.
— Видях ви вчера на траурната церемония — подхвърли Карли. С плавна походка отиде до канапето, седна и кръстоса крака, а копринената й роба се плъзна надолу по рамото й. — Не пропускате нищо, а?