— Извинявай — промълви.
— Искрена ли си?
— Да.
Карли вдигна глава. Лицето й беше обляно в сълзи, в очите й се четеше неописуемо страдание.
— Не съм сигурна кого мразя повече — теб или себе си — каза едва чуто.
— Няма причина да се самообвиняваш, щом не си подозирала за кръвната връзка с Дрейко.
— Правих секс с него. Докосвах го, позволих му да ме докосва на най-интимното място. Представяш ли си как се чувствам? Знаеш ли колко съм омърсена?
„О да, много добре знам“ — помисли си Ив и внезапно се почувства уморена до смърт. Прогони ужасяващия спомен за момиченцето, изнасилвано от собствения си баща и погледна Карли в очите:
— Повтарям — не се самообвинявай. Не си подозирала, че помежду ви има кръвна връзка.
— Ала той е знаел — прошепна Карли и още по-неутешимо заплака. — Сега разбирам защо толкова упорито ме преследваше, защо ме гледаше особено и подхвърляше многозначителни намеци. Смееше се и казваше, че сме от един дол дренки. — Отново се вкопчи в ризата на Ив и изстена: — Знаел ли е?
— Не мога да ти отговоря.
— Радвам се, че е мъртъв! Съжалявам, че не забих ножа със собствената си ръка! До края на живота си ще съжалявам, задето не съм го убила!
— Правилно ли постъпих, Пийбоди? — попита Ив, когато се качиха в асансьора.
— Не коментирам, лейтенант. — Помощничката й упорито избягваше погледа й.
Сърцето на Ив тежеше като камък в гърдите й, ужасяващата умора сякаш й причиняваше физическа болка.
— Изглежда, не одобряваш тактиката ми — промълви.
— Коя съм аз, че да ви осъждам?
— Не на мен тези фасони.
— Искате да чуете истината ли? Добре. Не проумявам защо й казахте, че Дрейко й е баща.
— Защото е важно! — тросна се Ив. — Всяка подробност е от значение за разследването.
— Разбихте сърцето й.
— О, значи не одобряваш методите ми!
— Нали поискахте мнението ми — озъби се Пийбоди. — Да допуснем, че е трябвало да й кажете истината, но можеше да намерите заобиколен начин.
— Заобиколен начин ли? Баща й я е чукал. Хайде, умнице, измисли как да го кажеш по заобиколен начин. Как да скриеш грозната истина в изящна кутийка, украсена с панделка!
Обърна се към помощничката си и Пийбоди видя, че е не по-малко покрусена от Карли.
— Какво знаеш за живота, след като си израснала в семейство, чиито членове са се събирали на вечеря и чистосърдечно са споделяли какво им се е случило през деня?
Внезапно усети, че не може да си поеме дъх, сякаш стоманени обръчи притискат гърдите й, ала думите й продължаваха да се изливат като гневен порой:
— Когато баща ти е идвал да те целуне за лека нощ, не е пропълзявал в леглото ти, не те е опипвал с потните си длани. В твоя идеален свят бащите не чукат дъщерите си!
Слезе от асансьора, прекоси фоайето и излезе на улицата без да забележи, че изумената Пийбоди не я е последвала.
Закрачи напред-назад по тротоара. Едва се сдържа да не изрита двете бели пуделчета и дроидът, който ги разхождаше. Главоболието й беше непоносимо, сякаш в черепа й бе избухнала бомба. Сви юмруци и ги пъхна в джобовете си, но ръцете й продължиха да треперят.
— Лейтенант…
— Не сега — промърмори тя. — Остави ме на спокойствие.
Трябваше да остане сама, да се разхожда по тротоара, да изразходва физическа енергия, докато утихне гневът, който я подтикваше истерично да крещи, да удря и да унищожава каквото й попадне под ръка. Най-сетне се поуспокои, но главоболието все така я измъчваше, беше бледа като платно. Приближи се до Пийбоди и заяви:
— Увлякох се, не биваше да си го изкарвам на теб. Извинявай.
— Не е необходимо да се извинявате.
— Остави на мен да преценя. Необходимо бе и да бъда груба с Карли, макар да не ми беше приятно. Но ти не си виновна за отвратителното ми настроение, та да се нахвърлям върху теб.
— Няма значение. Свикнала съм. — Пийбоди опита да се усмихне, но лицето й се изкриви от ужас, като забеляза насълзените очи на Ив. — Недейте, лейтенант, не плачете…
— Престани да ме зяпаш! Мамка му, невъзможно е да работя в това състояние. — Обърна се, втренчи се в сградата и промърмори: — Имам нужда от почивка. Вземи автобус до управлението… — Сълзите й напираха, страхуваше се, че ще се разридае и ще се злепостави пред помощничката си. — Ще е срещнем в „Рузвелт“ след два часа.
— Добре, обаче…
— След два часа — повтори Ив и изтича към колата. Повтаряше си, че трябва да издържи, докато се прибере вкъщи. Боеше се да шофира в такова състояние, затова превключи на автопилот, отпусна глава на облегалката и сви юмруци.