От осемгодишна бе изградила стена, по-точно подсъзнанието й беше издигнало преграда между действителността и ужасяващото й минало. Не знаеше нито коя, нито кои са родителите й — животът й беше като празна страница. Сетне с цената на големи усилия, парче по парче бе изградила нов живот, беше се превърнала в неустрашимата лейтенант Далас.
Знаеше какво е усещането, когато стената се пропука и през цепнатините изпълзят смътните, но ужасяващи спомени за миналото.
Знаеше пред какво изпитание е изправена Карли и какво ще й струва да го преодолее.
Когато колата премина през портала, главоболието на Ив бе станало още по-непоносимо. Погледът й беше замъглен, повдигаше й се. Докато се изкачваше по стъпалата към къщата, стискаше зъби и си повтаряше, че трябва да издържи.
Олюлявайки се, пристъпи във фоайето и се сблъска със Съмърсет, който сякаш се материализира пред нея и по навик понечи да я смъмри:
— Лейтенант…
— Не ме закачай — едва изрече тя и се заизкачва към горния етаж. Икономът разтревожено сбърчи чело и се приближи до вътрешния домофон.
Единственото й желание бе да си легне. Знаеше, че ще се почувства по-добре, ако полежи един час. Ала не издържа, втурна се в тоалетната и повърна. Пристъпът толкова я изтощи, че легна на пода, облицован с плочки, и се сви на кълбо.
Усети върху челото си студена длан и отвори очи:
— Рурк, махай се!
— За нищо на света.
Тя понечи отново да се свие на кълбо, ала Рурк я грабна в прегръдките си.
— Лошо ми е…
— Да, скъпа, знам. Скоро ще ти мине.
Ив се почувства крехка като стъкло, когато съпругът й я понесе към леглото. Втресе я, а той свали тежките й обувки и я зави с одеяло.
— Исках да се прибера у дома — едва изрече тя.
Рурк безмълвно намокри хавлиена кърпа и избърса лицето й. Беше мъртвешки бледа, сенките под очите й бяха като лилави петна. Изля в чаша съдържанието на някакво шишенце и й я подаде.
— Не, не искам транквиланти.
— Против повръщане е. Изпий го. — Той отметна влажната й коса и си помисли, че ако се наложи насила ще я накара да изгълта лекарството. — Не те лъжа, повярвай ми.
Ив се подчини, защото отново й се повдигна, а гърлото я болеше така, сякаш бе издраскано от остри нокти.
— Не знаех, че си тук. — Отново отвори очи и сълзите, които напираха, рухнаха като порой.
— Рурк! О, Господи!
Притисна се към съпруга си, като че искаше да се слее с него. Тръпки разтърсваха тялото й.
— Забрави случилото се — прошепна й той. — Каквото и да е, забрави го.
— Мразя се! Ненавиждам се заради онова, което сторих.
— Ш-ш-т! Не си имала избор.
— Трябваше да намеря друг начин. — Тя облегна глава на рамото му, затвори очи и му разказа всичко.
— Знам какво е почувствала — промълви накрая. Усещаше се малко по-добре, вече не й се повдигаше. — И видях себе си в нея.
— Не се упреквай, скъпа. Никой не познава по-добре от нас двамата злините на този свят — изпитали сме го на гърба си. Постъпила си правилно.
— По-добре да бях…
— Не — прекъсна я той, обхвана с длани лицето й и срещна очите й. Погледът му не изразяваше нито съжаление, нито съчувствие, които щяха да предизвикат гнева й.
В очите му се четеше само разбиране.
— Нямаше да го направиш. Само по този начин си получила доказателство, че Карли не е подозирала за кръвната връзка с Дрейко. Вече знаеш истината.
— Така е. Дори госпожица Ландсдаун да е най-великата актриса в света, не би могла да се преструва толкова умело. Но от днес до края на живота си не ще има покой. Непрекъснато ще си представя как се е сношавала със собствения си баща.
— Престани. Рано или късно тя щеше да научи истината. Не можеш да промениш стореното.
— Може би имаш право. — Тя отново затвори очи и тежко въздъхна: — Изкарах си го на Пийбоди.
— Ще го преживее, свикнала е с твоите изблици на гняв.
— Едва не повърнах на улицата. Страхувах се да не припадна…
— Но си стиснала зъби и си издържала — прекъсна я Рурк и леко я разтърси. — Осъзнаваш ли, че се съсипваш? Не си мигнала повече от трийсет часа. В хода на разследването си се натъкнала на факти, които са възкресили кошмарните спомени от миналото ти. Ала не си се огънала, не си престанала да изпълняваш служебните си задължения.
— Преживяването напълно ме сломи.
— Не е вярно, само е направило вдлъбнатинка в бронята ти. — Целуна я по челото и добави: — Вече си у дома. Легни, затвори очи и забрави всичко.
— Извинявай, задето ти казах да се махаш.
— Няма значение. — Вродената му самоувереност едва не я накара да се усмихне. — Няма толкова лесно да се отървеш от мен. Никога няма да те изоставя.
— Знам. Копнеех да си вкъщи. — Притисна се към него и продължи: — Присъствието ти ми бе необходимо, исках подкрепата ти… и я получих. — Обърна се така, че устните им почти се докоснаха и прошепна: — Рурк… скъпи Рурк.