— Хванах го, лейтенант.
Заподозреният се беше обесил като бе направил примка от чаршафите.
— Не диша! — извика Кларк, когато тялото на Стайлс се стовари върху него.
— Извикайте лекар! — Ив обкрачи Стайлс, сложи длани на гърдите му и започна масаж на сърцето. — Дишай, подлецо! Дишай! Наведе се и приложи изкуствено дишане уста в уста, после продължи масажа.
— О, Господи! Божичко! Кенет! — Арина Мансфийлд се вцепени на прага и изпусна грамадния букет.
— Не се приближавай! — изпъхтя Ив. Пот се стичаше по лицето й. Откъм коридора се чуха стъпки на тичащи хора, запищя аларма.
— Отдръпнете се, моля, отдръпнете се!
Тя се подчини, изправи се и се втренчи в лекарите, които се бореха за живота на Стайлс.
— Няма пулс.
„Не умирай! — мислено повтаряше Ив. — Не умирай!“
Видя как му инжектират адреналин, чу как единият лекар промърмори:
— Не реагира. Дефибрилатор!
Намазаха малките дискове с гел, поставиха ги на гърдите на Стайлс и наредиха на всички да се отдръпнат. Включиха дефибрилатора и тялото на обесения подскочи и се изви като дъга, но синята линия, обозначаваща сърдечната дейност, остана права.
Повториха процедурата, тялото на Стайлс отново се сгърчи. Чу се бръмчене, линията стана вълнообразна, синият цвят премина в червен.
— Синусов ритъм. Имаме пулс.
Арина, която още стоеше до вратата, закри с длани лицето си.
— Какво е състоянието му? — напрегнато попита Ив.
— Жив е — отвърна лекарят, без да вдигне поглед от бележника, в който записваше нещо. — Констатирахме минимално увреждане на мозъка вследствие липсата на кислород. Ще се справим с него, ако успеем да спасим пациента.
— Как мислите, ще се справите ли?
— Затова сме тук. — Пъхна бележника в джоба на престилката си и продължи: — Склонен съм да вярвам в благоприятния изход. Намесата ви е била своевременна. Нямаше надежда да го спасим, ако бяхте закъснели с няколко минути. Медицината е напреднала много, но още не можем да връща към живот мъртъвци.
— Кога ще бъде възможно да разговарям с него?
— Не мога да кажа със сигурност.
— Имате ли някакво предположение?
— Съществува вероятност след двайсет и четири часа да бъде вън от опасност, но едва след приключване на изследванията ще преценя степента на мозъчното увреждане. Възможно е да изминат няколко дни или няколко седмици, преди пациентът да бъде в състояние да отговаря на елементарни въпроси. Мозъкът „заобикаля“ увреждането и ние имаме начини да подпомогнем процеса, но възстановителният период е доста продължителен.
— Уведомете ме незабавно, когато Стайлс проговори.
— Ще се погрижа да ви информирам. Извинете, но визитацията започва.
— Лейтенант. — Полицай Кларк, който изчакваше Ив да приключи разговора с лекаря, се приближи до нея. — Тук е сестрата, нали искахте да я разпитате?
— Разкажете какво се случи, Орманд. — Ив беше прочела името й на значката за самоличност.
— Нямах представа, че е намислил да се самоубие. Пък и не бих предположила, че може да го направи — беше слаб и безпомощен като пеленаче.
— Човек намисли ли да посегне на живота си, намира начин. Не ви обвиняваме за случилото се.
Сестрата кимна и видимо се успокои.
— Малко преди да се… да опита да се самоубие, бях в стаята за рутинна проверка на показанията на апаратурата. Пациентът беше в съзнание и каза, че иска да направи самопризнания. Помислих, че желанието му е да повикам свещеник. Обаче той се разтревожи… поведението му беше доста странно. Заръча ми да намеря лейтенант Ив Далас и да й съобщя, че искал да признае.
— Какво?
— Не каза. Хрумна ми, че сигурно е убил онзи, другия актьор, как му беше името… Ричард Дрейко. — Сестрата изгледа Ив и сви рамене. — Помъчих се да го успокоя, обещах да се свържа с вас. Поръчах обяда на пациента, после казах на полицая за желанието му да говори с лейтенант Далас. Това е всичко.
— Добре. Свободна сте. — Ив се обърна към полицай Кларк: — Ще дежуриш пред интензивното отделение. След един час ще изпратя някого да те замести. Незабавно ме осведоми ако настъпи промяна в състоянието на Стайлс.
— Слушам, лейтенант. Да се обесиш, като използваш чаршафите — добави. — Изисква се голяма смелост.
— Не съм сигурна — кисело отговори Ив, обърна му гръб и тръгна към чакалнята, където Пийбоди бе завела Арина.
— Как е Кенет? — попита актрисата, понечи да стане и се олюля.
— Ще го прехвърлят в интензивното отделение.
— Мислех, че е… като го видях, ми се стори… — Тя тежко се отпусна на стола. — Господи, какво ли още ще се случи?