Ив огледа паркинга и като видя, че няма свободно място, спря пред сградата на Парк авеню, в която живееше актьорът. Портиерът се приближи още преди да е слязла от колата:
— Извинете, госпожо, нямате право да спирате. Това не е паркинг…
— А това е полицейска значка — прекъсна го тя. — Търся Кенет Стайлс.
— Господин Стайлс живее в апартамент 5000 на петдесети етаж. Служителката от рецепцията ще ви упъти. Госпожо…
— Виждате ли тук да е написана думата „госпожа“? — попита тя и изчака униформеният портиер да прочете надписа на полицейската й значка.
— Извинете, лейтенант. Ще разрешите ли да закараме колата ви в гаража? Наш служител ще я върне, когато приключите посещението.
— Благодаря за предложението, но нямам право да съобщавам кода за включване на двигателя. В противен случай ще наруша полицейския правилник, което се наказва с арест. Съгласете се, че не мога да арестувам себе си. Колата остава тук.
Ив влезе в сградата, а портиерът с отвращение се втренчи в неугледната полицейска кола.
Ако се съди по разкошно обзаведеното фоайе, униформеният не беше свикнал гледката да бъде загрозявана от евтини и покрити с прах автомобили. Подът беше облицован с плочи от черен мрамор, месинговите парапети бяха излъскани до блясък, навсякъде се виждаха големи вази с красиви бели цветя. Зад голямото бяло бюро седеше висока и елегантна жена. Като видя посетителите, побърза да се изправи, приветливо се усмихна и изчурулика:
— Добро утро. Кого търсите?
— Кенет Стайлс. — Ив отмести вазата с цветя и сложи значката си на бюрото.
— Господин Стайлс очаква ли посещението ви, лейтенант Далас?
— Надявам се.
— Моля, изчакайте. — Без да престава да се усмихва, красавицата набра някакъв номер на видеотелефона. — Добро утро, господин Стайлс. — Контраалтовият й глас не промени тембъра си; тя говореше спокойно и учтиво като всеки скъп и умело програмиран дроид. — Лейтенант Далас и сътрудничката й са на рецепцията. Ще ги приемете ли? — Изчака секунда и изчурулика: — Благодаря. Приятен ден. — Обърна се и посочи към асансьорите от дясната страна: — Използвайте последния в редицата, лейтенант. Желая ви ползотворен ден.
— Ще се постарая да го оползотворя — иронично подхвърли Ив, докато прекосяваха фоайето. — Едно време се питах защо Рурк не използва дроиди, но след като се сблъсках с един като тази дама, разбрах причината. Тръпки ме побиват от прекалената им учтивост.
Асансьорът се понесе към петдесетия етаж с такава скорост, че стомахът на Ив се преобърна, а ушите й заглъхнаха. За кой ли път се запита защо жилищата на най-горните етажи се смятат за най-луксозни.
На петдесетият етаж ги чакаше друг дроид, който навярно бе от обслужващия персонал на Стайлс. Носеше толкова официален черен костюм, че в сравнение с него дори надутият Съмърсет изглеждаше като бродяга. Прошарената му коса беше грижливо сресана, големите му мустаци не подхождаха на мършавото му лице. Носеше снежнобели ръкавици, които подчертаваха черния му костюм.
Поклони се и заговори с мелодичен глас с подчертано английски акцент:
— Лейтенант Далас, господин Стайлс очаква вас и сътрудничката ви. Заповядайте. — Поведе ги по коридора към ъгловия апартамент с двойни врати.
Ив прекрачи прага и първото, което зърна, бе прозорец, заемащ цяла стена. Зад стъклото се виждаха многобройните летателни съдове, които кръстосваха небето над Ню Йорк.
В обзавеждането преобладаваха ярките цветове, подковообразното канапе в единия ъгъл беше тапицирано с материя, в която се преливаха рубиненочервено, сапфиреносиньо и тревистозелено. В центъра на „подковата“ имаше езерце, облицовано с бял мрамор, в което едри златни рибки плуваха между водни лилии. От миниатюрните лимонови и портокалови дръвчета с клони, натежали от плод, се носеше приятен цитрусов аромат. Мозайката на пода представляваше преплетени геометрични фигури, които, погледнати отблизо, се превръщаха в голи човешки тела в предизвикателни сексуални пози.
Ив прекоси помещението и се приближи до канапето, на което се излягаше Стайлс, облечен в дълга жълта роба.
— Апартаментът ви е забележителен, господин Стайлс.
Грубоватото му лице се озари от чаровна усмивка, която сякаш го подмлади:
— Малко драматизъм не е излишен сред скучното ни ежедневие. Ще пиете ли кафе или чай преди да започнем, лейтенант?
— Не, благодаря.
— Свободен си, Уолтър. — Той направи знак на дроида да излезе и покани Ив да седне. — Предполагам, че за вас това е рутинна работа, лейтенант Далас, но за мен случилото се е… вълнуващо.