След смъртта на Дрейко Майкъл Проктър щеше да го замести и да получава много по-голяма заплата. Векове наред парите са били най-често срещания мотив за убийство. Ив вече беше решила да остави колата в забранената зона на Седмо авеню, ала забеляза свободно място на паркинга на второто улично ниво. Натисна копчето за вертикално излитане, при което колата рязко се понесе нагоре, а Пийбоди изкрещя от изненада.
Паркира автомобила между някаква кола, покрита с ръжда и очукан въздушен велосипед, после доволно се усмихна.
— Браво! — Пийбоди удари с юмрук гърдите си, за да накара сърцето си отново да затупти.
Ив включи светещия надпис „служебен автомобил“, за да не я преследват дроидите, отговарящи за събиране на таксата, и с бързи крачки слезе от рампата, водеща към улицата.
— Този Проктър е имал изгода от смъртта на Дрейко. Сега ще получи главната роля, макар и временно. По този начин ще придобие самочувствие, ще напредне, в кариерата и ще подобри финансовото си положение. Няма криминално досие, но никога не е късно да извършиш престъпление.
— Радвам се, че имаме толкова оптимистични възгледи за човечеството, лейтенант.
— Така си е, много съм човеколюбива. — Ив намръщено изгледа младежа с въздушни кънки, който бе преметнал през рамо голяма платнена чанта. — Хей, ти! — извика му, а той провеси нос. — Ако устроиш мошеническата си игра наблизо, ща ме нервираш. Разкарай се на две пресечки от тук и ще се престоря, че не съм виждала грозната ти физиономия.
— Ама аз само се опитвам да си изкарвам прехраната…
— Изчезвай!
— Мамка му! — Младежът преметна чантата на другото си рамо и се понесе по уличното платно, докато се изгуби сред дима, който бълваше скарата от спрялата наблизо количка.
Пийбоди подуши въздуха и отбеляза:
— Соевите наденички ухаят божествено.
— Глупости! Престояли са най-малко едно десетилетие. Обуздай стомаха си.
— Не мога. Като си науми нещо, не ме оставя на мира. — Пийбоди тъжно погледна цвърчащите на скарата наденички и последва началничката си в занемарената сграда.
Някога зданието е имало охранителна система, но ключалката на външната врата е била изтръгната от изобретателно хлапе, което сега навярно беше на пенсионна възраст. Фоайето беше с размерите на портативна тоалетна, а стените бяха боядисани в мръсножълто. Вратичките на повечето старомодни пощенски кутии липсваха. На една от оцелелите с червено мастило беше написано „М. Проктър“.
Ив погледна към асансьора, но като видя оголените жици, които стърчаха от таблото за повикване, въздъхна и се заизкачва по стълбата. Пийбоди я последва.
Някой жално ридаеше. Иззад една врата на втория етаж се дочуваха виковете на многохилядна тълпа — по телевизията предаваха футболен мач. Някакъв мъж грозно ругаеше играчите. Миризмата на мухъл и на урина беше примесена със сладникавия аромат на наркотика „зонър“.
На третия етаж звучеше музика, каквато Рурк обичаше да слуша. Придружаваха я ритмични потропвания.
— Балерина, която се упражнява — обясни Пийбоди. — Една моя братовчедка беше приета в регионалната балетна трупа в Денвър. Някога и аз мечтаех да стана балерина.
— Не думай! — Ив се обърна и изгледа помощничката си, която беше поруменяла от изкачването на стълбите.
— Ами да. Почти всички момиченца мечтаят да станат балерини. Само че нямам необходимите физически данни. Жените, които упражняват тази професия, са стройни като вас. Преди две седмици с Чарлс посетихме балетно представление. Всички балерини бяха високи и кльощави. В сравнение с тях се чувствам като хипопотам.
Ив само измърмори нещо. Не желаеше да коментира взаимоотношенията на Пийбоди с жиголото Чарлс Мънро.
— Каквато съм ниска и набита, май телесната ми конструкция е по-подходяща за оперна певица — горчиво отбеляза помощничката й.
— Откога си любителка на операта?
— Посетих няколко оперни постановки… Харесаха ми. — Пийбоди с облекчение въздъхна, като стигнаха до четвъртия етаж и със завист забеляза, че началничката й дори не се е задъхала. — Чарлс обича операта и балета.
— Сигурно ти е трудно да ходиш с двама мъже едновременно. Питам се дали Макнаб знае за другия ти приятел, който е любител на културните развлечения.
— Нали казахте, че за вас връзката ми с Макнаб не съществува — усмихна се Пийбоди.
— Млъкни! — раздразнено се сопна Ив и почука на вратата Проктър. — Какво беше това? Сякаш някой хърка.
— Грешите, лейтенант. — Помощничката й се опита да прикрие усмивката си. — Обажда се празният ми стомах.
— Накарай го да млъкне! — Иззад вратата се разнесоха стъпки и тя вдигна значката си пред шпионката. Последва серия от изтраквания — имаше най-малко пет брави, които не бяха с електронно заключване. Вратата се открехна и през процепа надникна човек с толкова красиво лице, сякаш бе изваяно от самия Господ Бог… или от много добър пластичен хирург. Кожата му беше бледозлатиста, имаше изпъкнали скули и квадратна брадичка с мъничка трапчинка. Устните му бяха плътни, носът правилен, а очите му бяха като зелени изумруди. Неземно красивото лице беше обрамчено от дълга и къдрава кестенява коса.