— Какво? Защо си го освободил толкова рано?
— Има среща — усмихна се Фийни и повдигна рошавите си вежди.
Ив се намръщи:
— Млъкни, Фийни. — Прекъсна връзката и се замисли. Шофираше почти машинално и се сепна едва когато премина през портала и зави по алеята към къщата. Дори и през зимата, когато дърветата в парка протягаха голите си клони към небето, а разкошните морави бяха пожълтели, сградата бе необикновено красива. Прихлупеното небе и стелещата се мъгла сякаш подчертаваха великолепието й. „Важна е атмосферата, която се създава“ — би казал Рурк, който се гордееше с неповторимата си къща, изградена от камък и стъкло, с многобройни кули, широки тераси и големи балкони. Намираше се на върха на стръмна скала, в чието подножието се разбиват бурните вълни на океана. Шумът и врявата на огромния град и отчаянието, съпътстващи живота на повечето нюйоркчани, не проникваха през високите каменни стени, заобикалящи замъка, който Рурк беше построил благодарение на силната си воля, на безскрупулността си и на желанието да забрави детството си, прекарано в нищета.
Всеки път, когато зърнеше къщата, Ив изпитваше противоречиви чувства. Някакъв вътрешен глас й нашепваше, че мястото й не е сред този разкош, друг й подсказваше, че това е нейният истински дом.
Остави колата пред входната врата, защото знаеше, че икономът Съмърсет ще нареди да я закарат в гаража. Изглежда, изпитваше към граховозелената полицейска кола почти същото отвращение, което чувстваше Ив.
Тя се изкачи по стълбата, водеща към входната врата. Подметките на грубите й ботуши трополяха по стъпалата. Прекрачи прага и се озова сред разкошната и елегантна обстановка, за която могъщият й съпруг не беше жалил пари.
Съмърсет изникна пред нея като призрак. Мършавото му лице изразяваше неодобрение, а стиснатите му устни представляваха тънка линия.
— Лейтенант, изненадвате ме. Прибирате се у дома навреме.
— Нямаш ли си друга работа, та дебнеш кога влизам и кога излизам? — сопна му се тя. Свали якето си и нарочно го преметна на парапета на стълбището, за да раздразни надутия иконом. — По-добре излез на улицата да стряскаш дечицата.
Съмърсет презрително изсумтя и гнусливо хвана с два пръста мокрото й кожено яке:
— Не може да бъде! Днес няма петна от кръв!
— Ако продължаваш да ме дразниш, ще изцапам ръцете си с твоята кръв. Рурк прибра ли се?
— Той е в залата за развлечения на долния етаж.
— Като дете е — промърмори тя. — Дете, което обича да се забавлява с играчките си — добави и обърна гръб на иконома.
— Мокрите ви обувки оставят следи по пода — язвително констатира той.
Ив се обърна и заяви:
— Тъкмо ще имаш занимание. Не ти плащат да стоиш със скръстени ръце.
Съмърсет се усмихна — беше доволен от поредната „размяна на любезности“ — и взе якето да го подсуши.
Ив слезе по стълбата и мина покрай басейна. Парата примамливо се вдигаше от тъмносинята вода. Изкушаваше се да се съблече и да се потопи в басейна, но се отказа, защото й предстоеше неприятно обяснение с Рурк.
Отмина физкултурния салон, съблекалнята и малкия парник, а когато отвори вратата на залата за развлечения, чу невъобразим шум.
Според нея залата бе осъществената мечта на дванайсетгодишен хлапак. С горчивина си помисли, че на тази възраст самата тя отдавна бе престанала да мечтае за играчки. Може би същото се е случило и с Рурк, който сега компенсираше неизживяното си детство.
В залата имаше две маси за билярд, три устройства за виртуална реалност, многобройни монитори, приспособени за игри, малка платформа за холограми и множество игрални автомати, от които се разнасяха оглушителни шумове.
Рурк стоеше пред един от тях и натискаше бутоните, монтирани на таблото със стъклен капак, под който пробягваха разноцветни светлинки.
„Ченгета и бандити“ — прочете Ив и забели очи, като чу оглушителния вой на сирена, стрелба с автоматичен пистолет и скърцане на автомобилни гуми. Сините и червените лампички от дясната страна на капака проблеснаха по-ярко.
Тя пъхна ръце в джобовете на панталона си и се приближи до съпруга си:
— Сега разбрах с какво се занимаваш през свободното си време.
— Здравей, скъпа — промълви той, без да откъсва поглед от двете сребристи топчета, които с шеметна скорост се движеха под прозрачния капак. — Рано се прибираш.
— Отбих се само за малко. Трябва да поговорим.
— Добре. Изчакай само минутка.
Тя понечи да запротестира, но едва не подскочи от изненада когато зазвъняха камбанки и под стъкления капак се завихри калейдоскоп от разноцветни светлинки.