Актрисата отвори вратата. Беше по бяла домашна роба, а червените петна, които избиха по страните й, подсказваха, че е неприятно изненадана от неочакваното посещение:
— Лейтенант Далас… Рурк… Не очаквах… — Внезапно светлосините й очи се разшириха. — Имате ли някакъв резултат? Заловихте ли…
— Не сме — прекъсна я Ив. — Извинете за безпокойството, но се налага да ви задам още няколко въпроса.
— Нима? Надявах се, че разпитът е приключил. — Тя притисна слепоочията си с дългите си пръсти с изискан маникюр, сякаш се опитваше да прогони главоболието. Под очите й действително имаше сенки. — Боя се, че моментът не е подходящ. Не ми е добре. Налага ли се да разговаряме точно днес?
— Съжалявам, че се натрапвам, но няма да ви отнема много време.
— Дано. Положението е доста… конфузно. Разбирате ли, не съм сама. — Арина примирено отпусна ръце. — Заповядайте.
Апартаментът беше голям колкото онзи, който бе обитавал Дрейко. Обзавеждането беше елегантно и някак подсказваше за присъствието на жена, тапетите, мебелите и килимите бяха в синьо и кремаво. На канапето се беше разположил Чарлс Мънро, неотразимо красив във вечерно облекло.
„Само това липсваше!“ — помисли си Ив. Внезапно я обзе желание да откъсне топките му и да му ги натика в гърлото.
Той радушно й се усмихна, но като видя ледения й поглед, придоби подигравателно изражение и без да бърза, се изправи:
— Здравейте, лейтенант. Радвам се да ви видя… както винаги.
— Здравей, Чарлс. Още ли упражняваш същата професия?
— Да ти налея ли още едно питие, Арина? — попита Мънро, стараейки се да се държи естествено.
— Какво? — разсеяно попита Арина. Неспокойно местеше поглед от новодошлите към „приятеля“ си и машинално подръпваше сребърното си колие. — Не, благодаря. Виждам, че се познавате. — Изчерви се още по-силно и сякаш стана още по-красива. Отново вдигна ръце и ги отпусна в знак на безпомощност.
— С лейтенант Далас сме се срещали няколко пъти — обясни Мънро. — Дори имаме обща позната.
— Не ставай нахален — процеди Ив. Очите й гневно проблясваха, беше готова да избухне. — Каква е целта на посещението ти, Чарлс? На гости ли си дошъл или срещу заплащане?
— Отлично знаете, че човек с моята професия трябва да бъде дискретен. Няма да отговоря на нетактичния ви въпрос.
— Престанете, поставяте ме в неудобно положение. — Арина отново вплете пръсти в сребърната си огърлица и не забеляза циничната усмивка на жиголото. Ала Ив не пропусна да забележи как стиснатите му устни заприличаха на тънка линия. — Очевидно знаете каква е професията на Чарлс. Не желаех да бъда сама, искаше ми се да поговоря с някого. Чарлс… господин Мънро… се ползва с отлични препоръки.
— Арина — побърза да се намеси Рурк, — няма ли да ни поднесеш поне кафе?
— О, разбира се. Извинете. Аз…
— Аз ще го приготвя — предложи Мънро, нежно я докосна по рамото и отиде в кухнята.
— Отивам да му помогна. — Рурк многозначително изгледа съпругата си и го последва.
— Сигурно ще ме помислите за безчувствена егоистка, след като съм поканила сексуален партньор само един ден след…
— Не мога да повярвам, че жена като вас трябва да плаща на някого за компанията му.
Арина кисело се усмихна, наля си чаша вино и закрачи напред-назад. Копринената роба шумолеше.
— Хубав комплимент и умело поднесен, ала долавям, че ме подозирате.
— Не съм дошла да ви правя комплименти.
— Сигурно. — Усмивката на актрисата помръкна. — Разбира се, че нямате намерение да ме ласкаете. Ще ви кажа истината, макар че сигурно няма да ми повярвате. От няколко години живея доста уединено. Навярно компенсирам времето, когато имах много приятели и не минаваше ден, без да посетя някое празненство. Вероятно сте научили за бурната ми младост и за злоупотребата с наркотици. Отдавна съм загърбила този живот. — Тя вирна брадичка. — Не ми беше лесно, но се отказах и загубих повечето си така наречени приятели. А онези, които наистина ме обичаха, бях прогонила по времето, прекарано в плен на дрогата. Сега пък изцяло трябва да се посветя на кариерата си. Нямам много време за светски живот или за романтична любов.
— Били ли сте влюбени в Дрейко?
— Никога не съм го обичала. Разбира се, правили сме секс, но това няма нищо общо с любовта. С него ме свързва само театърът. Повярвайте, лейтенант, върнах се в Ню Йорк, защото исках да участвам в тази пиеса, знаех, че ролята на Воул сякаш е писана за Дрейко, че той ще бъде блестящ. Няма да се роди втори актьор като него! Господи! — Тя затвори очи и потръпна. — Какъв ужас! Най-лошото е, че съжалявам за актьора, не за човека. Как е възможно да съм такава егоистка? Не, не мога да понасям самотата! — Отпусна се на канапето и възкликна: — Не мога! Измъчва ме безсъние, а ако случайно заспя, сънувам кошмари… сънувам, че ръцете ми са облени с кръвта на Ричард.