— Само талантливите актьори умеят да „влязат под кожата“ на драматургичния първообраз. За тях театърът е нещо повече от начин за изкарване на прехраната, те посвещават живота си на сцената. А в нощта, когато беше убит Дрейко, прожекторите осветяваха по-ярко всички участници в пиесата.
— Точно така — актьорите и техническия персонал, не зрителите.
— Имайки предвид данните, с които разполагаме до момента, не съм склонна напълно да елиминираме хората в залата, все пак ми се струва, че престъплението е организирано от човек или от няколко души, които са свързани с театъра. — Майра отмести чашата си и стисна ръката на Ив. — Безпокоиш се за Надин, нали?
Ив изумено я изгледа.
— Надин е моя пациентка и е много откровена с мен. Знам за връзката й с убития и съм готова при необходимост да съобщя професионалното си заключение, че тя не е способна да замисли и да извърши кърваво престъпление. Ако наистина е искала да накаже Дрейко, спокойно можеше да го направи чрез медията, в която работи. За една способна репортерка това не е проблем.
— Добре. Дано да й повярват.
— Разговарях с нея — продължи Майра. — Каза ми, че днес официално ще я разпиташ.
— Така е. Ще бъдем сами, само адвокатът й ще присъства. Целта ми е да се разбере, че тя доброволно ми е съобщила информацията. Ще се постарая няколко дни показанията й да не станат публично достояние.
— Ще й помогнеш да събере сили за очакващите я неприятности. — Майра забеляза изражението на приятелката си й попита: — Какво криеш от мен?
— Ще ти кажа, но нали ще си остане между нас?
— Разбира се.
Ив машинално отпи от омразния билков чай и разказа за видео диска, който беше открила в хотелския апартамент на Дрейко.
— Не знае за съществуването му — прекъсна я Майра, — иначе щеше да сподели с мен. Щеше да се разтревожи и едновременно да се разгневи и да се засрами. Записът сигурно е направен без нейно знание.
— Логичният въпрос е дали не й е показал диска, когато за последен път се е срещнала с него.
— Не е. В противен случай мебелите в апартамента щяха са изпочупени, а Дрейко щеше да потърси спешна медицинска помощ. — Майра се облегна назад. — Ето че успях да те разсмея. Навярно много си се разтревожила за нея.
— Беше на ръба на истерията, когато се срещнахме. — Ив стана, приближи се до устройството за повишаване на настроението и се загледа във вълните, които се плискаха в невидим бряг. — Знаеш ли, открих, че съм привързана към много хора, други направо обичам. Чувствам се объркана.
— Искаш ли да се върнеш към живота, който водеше преди година-две, Ив?
— Донякъде по онова време ми беше по-лесно. Сутрин ставах и отивах на работа. Излизах с Мейвис два пъти седмично. — Тя въздъхна. — Не, за нищо на света не желая да се върна в миналото… Няма значение. Не съм дошла да разговаряме за мен, а за Дрейко. Бил е истински сексуален хищник.
— Преди да дойдеш прочетох последния ти рапорт. Подкрепям мнението ти, че сексът е бил сред любимите му оръжия. Но смятам, че не половият акт му е доставял удоволствие, а фактът, че красотата, елегантността, талантът и сексапилът са му помагали да държи любовниците си под контрол. Смятал е жените за свои играчки и чрез тях е демонстрирал превъзходството си над други мъже. Бил е обсебен от идеята винаги да бъде център на внимание.
— Какво ще кажеш за наркотиците? Според мен онзи, който тайно дава „див заек“ на сексуалната си партньорка, се страхува тя да не го отблъсне. По този начин отнема правото й на избор.
— Съгласна съм, но за Дрейко наркотикът е спадал към декора. Нещо като приглушената светлина на свещи и романтична музика. Въобразявал си е, че е страхотен любовник, както е знаел, че е великолепен актьор. Казвал си е, че всички прочути хора имат своите малки слабости, които обществото им прощава. Не изключвам сексът да е мотив за убийството. В случая имаме много мотиви, а престъпникът най-вероятно е егоист като жертвата си.
— От един дол дренки — промълви Ив.
Ненадейно беше улучил джакпота.
Актьорите се мислят за най-умните и най-талантливите хора на света. Стига да бе пожелал, и той можеше да стане актьор. Но беше послушал съвета на баща си, който често казваше: „Сценичните работници никога не остават без работа.“ Което си беше самата истина — актьорите ставаха прочути, после славата им залязваше и се озоваваха на улицата, сценичните работници никога не ги изхвърляха.
Лайнъс Куим работеше в театъра от трийсет години. През последните десет беше се издигнал до началник на техническия персонал. Затова му бяха предложили работата в „Ню Глоуб“, затова получаваше най-високата заплата, която профсъюзът бе успял да изкрънка от стиснатите работодатели.