Само че актьорите получаваха много повече от него, което беше адски несправедливо.
Какво ще правят без него?
Ала сега всичко ще се промени.
Най-сетне щастието му се беше усмихнало. Много скоро шефовете на „Ню Глоуб“ ще търсят нов началник на сценичните работници. Лайнъс Куим ще заживее като рентиер, дори може да замине на някой тихоокеански остров.
Най-после бе възнаграден, задето докато работеше, слухтеше, а очичките му не пропуснаха да забележат най-малките подробности. Освен това знаеше точния момент, в който даден актьор трябва да излезе на сцената. Малцина членове на трупата познаваха кухнята на театъра като Лайнъс Куим. Той притежаваше забележителна памет и много добре си спомняше кога и къде за последен път е видял фалшивия нож. Подозираше кога е била извършена размяната и кой е действал толкова ловко, че за краткия промеждутък от време е скрил ножа със сгъваемото острие в гримьорната на Арина Мансфийлд.
Смелчага бе този престъпник, няма спор.
Лайнъс спря пред един павилион за храна, поръча си сандвич и обилно го поля с горчица.
— Хей! — Продавачът се опита да грабне тубата от ръката му. — Изстиска почти цялата тубичка, ще си платиш допълнително!
— Гледай си работата, жълтурко. — Лайнъс още веднъж си изстиска горчица, за да го нервира.
— Сложи си прекалено много! — възкликна продавачът, азиатец с белязано лице, и заподскача като заек. — Ще платиш допълнително.
Лайнъс се запита дали да не изстиска останалата горчица върху лицето на жълтокожия, което беше сбръчкано като сушена слива, но си спомни колко пари ще получи и настроението му се повиши. Извади от джоба си монета от петдесет цента, подхвърли я на продавача и подигравателно му подвикна:
— Дано ти стигнат да се пенсионираш! — После се отдалечи като с удоволствие отхапваше от сандвича.
Беше дребен и мършав, но имаше шкембенце колкото футболна топка. Мускулестите му ръце бяха прекалено дълги. Лицето му приличаше на счупена и нескопосно залепена порцеланова чиния: плоско, обло и прорязано от бръчки. Бившата му съпруга непрекъснато го задяваше да похарчи част от спестяванията си за козметична операция.
Ала Лайнъс твърдо отказваше. Не му се хвърляха пари на вятъра. Има ли значение как изглежда, след като работата му изисква публиката да не го вижда?
Обаче сега ще се изръси за пластична операция. После ще отиде на Таити или на Бали, дори може да посети някой прочут курорт на друга планета. Ще лежи на плажа под жарките лъчи на слънцето, а жените ще се лепят на него като мухи на мед.
Ще прибави половин милион към спестяванията си и ще си живее царски.
Дали пък не трябваше да поиска повече? Не, не бива да бъде алчен — всеки актьор може да си позволи такава сума. Лайнъс беше готов да се съгласи сумата да му бъде изплатена на равни вноски. Съгласен бе и на разумен компромис. Всъщност се възхищаваше от смелостта и ловкостта на престъпника и тайно му благодареше, че е премахнал Дрейко.
Никога не беше мразил актьор колкото него, а Лайнъс Куим изпитваше към актьорите почти фанатична ненавист.
Натъпка последния залък в устата си и избърса горчицата от брадичката си. Писмото му още сутринта е било доставено на получателя. Беше платил допълнително за услугата, но не съжаляваше за похарчените пари. Смяташе ги за разумна инвестиция, писмото е за предпочитане пред обаждане по видеотелефона или лично посещение, които могат да бъдат проследени. Нищо чудно ченгетата да подслушват всички частни видеотелефони. След актьорите той най-мразеше ченгетата. Писмото, което бе изпратил бе кратко и гласеше:
Знам какво направи и защо го направи. Браво. Ще те чакам в театъра. Зад кулисите в единайсет часа. Искам 500 000. Няма да те издам на ченгетата. Този тип и без това беше абсолютен мръсник.
Не се бе подписал. Хората, които работеха с него, познаваха почерка му и навика му да изписва само печатни букви. По едно време се бе разтревожил, че писмото ще бъде предадено на полицията и ще го арестуват за изнудване. После се успокои и си каза, че това няма да се случи.
Какво са петстотин хиляди за един актьор?
Влезе през служебния вход, като набра своя код. Ръцете му леко трепереха, дланите му бяха потни. Няма значение — всеки в неговото положение ще бъде нервен и притеснен. Вратата автоматично се затвори след него и в коридора отекна ехо. Лайнъс вдъхна познатата специфична миризма, обгърна го величествената тишина на празния театър. Ненадейно сърцето му се сви от мъка.