Това е последният му ден тук. Ще се сбогува с миризмата на грим и на боядисани сценични декори, със звуците и със светлините на прожекторите. Едва сега осъзна, че театърът е неговият живот.
„Не се размеквай като баба“ — напомни си и тръгна към стълбата, водеща към сцената. В Таити сигурно има театри, а ако много му домъчнее за старата професия, ще отвори собствен театър, в който ще има и казино.
Каква гениална идея! Театър „Лайнъс Куим“ — впечатляващо, нали?
Слезе по стълбите, зави надясно и тръгна по криволичещия коридор. Вече се намираше на свой терен и толкова се беше успокоил, че дори си подсвиркваше, предчувствайки щастливата си съдба.
От сенките се стрелна ръка и го стисна за шията. Той извика по-скоро от изненада отколкото от страх и понечи да побегне.
В носа и в устата му нахлуха пари. Очите му се премрежиха, зави му се свят. Тялото му сякаш олекна като перце.
— Какво? Какво… — избърбори.
— Едно питие ще ти се отрази добре — успокояващо му прошепна някой. — Хайде, Лайнъс, пийни си. Взех бутилката от шкафчето ти.
Той оброни глава, тънкият му врат като че всеки момент ще да се счупи. Пред очите му сякаш бе спусната кървавочервена завеса. Когато го повлякоха към стола, краката му затътриха по пода. Някой поднесе до устните му чаша и той послушно отпи.
— Браво. Сега си по-добре, нали?
— Вие ми се свят.
— Ще ти мине. — Гласът бе все така успокояващ. — Скоро ще се почувстваш много по-добре. Транквилантът е от най-безобидните, ще ти подейства като нежна целувка. Не мърдай от мястото си, аз ще се погрижа за всичко.
— Добре. — Той вяло се усмихна. — Много благодаря.
— Няма защо.
Примката вече беше готова. Ръце, защитени с ръкавици, я нахлузиха на шията на Лайнъс и я стегнаха.
— Как си, приятелю?
— Добре. Не, не съм добре, чувствам се на седмото небе. Страхувах се да не ми се разсърдиш.
— Как можа да си го помислиш! — Някой тежко въздъхна, като че от съжаление.
— Взимам парите и заминавам за Таити.
— Така ли? Там сигурно е прекрасно. Слушай, искам да напишеш нещо. Ето ти писалката и бележника, които винаги използваш. Защо не си купиш електронен бележник?
— Предпочитам си моя. Свикнал съм да си водя записки на хартия. — Той хлъцна и глуповато се ухили.
— Разбира се. А сега напиши: „Аз го направих“, после се подпиши. Браво. Точно така.
— Аз го направих — възкликна Лайнъс и написа името си с мънички букви. — Досетих се кой може да е подменил ножовете.
— Истински гений си, приятелю. Още ли ти се вие свят?
— Тц. Чувствам се супер. Донесе ли парите? Трябват ми още днес, защото заминавам за Таити. Ама да знаеш, че направи голяма услуга на всички, като уреди мръсникът да бъде очистен.
— Благодаря за комплимента. Аз съм на същото мнение. А сега се изправи. Имаш ли световъртеж?
— Не. Ако искаш, мога да ти демонстрирам.
— Добре. Можеш ли да се изкачиш по онази стълба? Прехвърли въжето през напречната греда и го завържи. Никой не умее да прави възли като сценичен работник с трийсетгодишен стаж.
— Така си е. — Той започна да си подсвирква и се заизкачва по стълбата.
Отдолу го наблюдаваха внимателно. Паниката, предизвикана от писмото на Лайнъс, беше преминала. Заместили я бяха леко раздразнение и вълнение от предизвикателството.
Как да се справи с изнудвача? Решението беше дошло от само себе си и беше гениално: с един куршум два заека. Ще елиминира заплахата и ще даде на ченгетата убиеца, когото издирват. След броени минути всичко ще приключи.
— Завързах го! — провикна се Лайнъс. — Гредата е здрава, ще издържи!
— Добре. Хей, не слизай по стълбата.
Той смаяно се втренчи в усмихнатото лице отдолу:
— Как така да не слизам?
— Скачай от стълбата, приятелю. Какво удоволствие, а? Все едно да скочиш в сините океански води, заобикалящи Таити.
— Щом ми дадеш парите, веднага заминавам на острова.
— Тъкмо ще потренираш скокове в океана. — Разнесе се смях. Лайнъс не забеляза нищо подозрително и също се засмя. — Хайде приятелю, гмурни се в топлата вода!
Той се ухили, стисна носа си и скочи.
Този път смъртта не беше безшумна. Стълбата се стовари на пода и оглушително изтрещя. Бутилката с алкохол се счупи и във въздуха изригна фонтан от стъкълца. От гърлото на обесения се изтръгна предсмъртно хъркане, което продължи само няколко секунди, но сякаш изпълни огромното пространство.
После настъпи тишина, нарушавана само от скърцането на гредата, от която висеше мъртвецът. Звукът беше странно романтичен, като скърцане на корабна мачта под напора на бурен вятър.