— Добър ден — каза учтиво. Говореше с акцент, типичен за жителите на Нова Англия. — Радвам се, че сте толкова точни — това означава, че безопасността на нюйоркчаните е в сигурни ръце.
— Благодаря, че се съгласихте да ни приемете, госпожице Ротчайлд.
— Нямах избор, нали? Все пак съм ви задължена за учтивостта.
— Имате право да отговаряте на въпросите в присъствието на адвокат.
— Зная. Моят адвокат е в съседната стая и ще го повикам, ако се наложи. Познавам съпруга ви, лейтенант. Не съм виж дала по-привлекателен мъж. Може би ви е споменал, че се колебаех дали да приема ролята на медицинската сестра. Честно казано, не устоях на фаталния му чар. — Отново се усмихна, настани се на удобен стол, тапициран с ръчно изработена дамаска, подпря се на страничните облегалки и скръсти ръце. — Мисля, че нито една жена не би му устояла.
— Значи Рурк ви е убедил да се върнете на сцената.
— Лейтенант, сигурно знаете, че представителките на нашия пол са като пластелин в ръцете му. — Тя огледа Ив от глава до пети, не пропусна да хвърли поглед и към Пийбоди. — Но не сте дошли да говорим за Рурк, а за друг също тъй привлекателен мъж. Според мен обаче Ричард не притежаваше чара на вашия съпруг и неговата… почтеност.
— Били ли сте любовници с Ричард Дрейко?
Елайза смаяно примигна, сетне искрено се засмя:
— Скъпа моя! Питам се дали да ви се разсърдя или да бъда поласкана от въпроса. Божичко! — Притисна длан до гърдите си, сякаш сърцето я беше заболяло от пристъпа на смях. — Да речем, че Ричард никога не се е опитвал да ме впримчи в мрежите си. Дори когато бяхме млади, ме смяташе за не особено привлекателна и за прекалено умна — казвал ми го е в очите. Смяташе интелекта за недостатък при жените. — Замълча, сякаш осъзна, че е повела разговора в погрешна посока, сетне все пак реши да продължи: — Не беше тактичен, често ми се подиграваше заради външността ми. Забележките му не ме обиждаха, защото знаех истината. Бяхме връстници, нали разбирате, следователно бях прекалено възрастна за него. И прекалено самостоятелна. Ричард предпочиташе млади и несигурни в себе си момичета.
„Господи, тя говори така, сякаш дълго време го е таила в душата си, а сега бентът се е отприщил!“ — помисли си Ив и промълви:
— Взаимоотношенията ви са били само професионални, така ли?
— Да. Разбира се, присъствахме заедно на много светски прояви. Актьорите са като членове на едно семейство, които извършват кръвосмешение — в преносен, а може би и в буквален смисъл. С Ричард посещавахме едни и същи празненства, представления и бенефиси, но не бяхме нито емоционално, нито сексуално обвързани, поради което проявявахме взаимна учтивост.
— Учтивост… — промълви Ив. — Но не и приятелство.
— Откровено казано, не се обичахме.
— Спомняте ли си къде бяхте между сцената в бара и последната сцена в съда, когато призовават Кристин Воул за свидетелка?
— Разбира се, че си спомням. Имам навик преди отново да стъпя на сцената, да се погрижа за грима си. Гримирам се сама, както правят повечето актьори. Като приключих, отидох зад кулисите. По време на следващата сцена трябваше да седя на балкона на съдебната зала заедно с актрисата, която играе ролята на Даяна, и със статистите.
— Видяхте ли някого, докато отивахте към гримьорната или зад кулисите? Разговаряхте ли с някого?
— Сигурно. — Елайза допря върховете на пръстите си, които образуваха колибка. После отпусна ръце. — Навярно съм разговаряла със сценичните работници. Спомням си, че се разминах с Карли.
— Разминахте ли се?
— Да. Излизах от моята гримьорна, тя вървеше към нейната. И двете бързахме, защото скоро трябваше да излезем на сцената, а трябваше да сменим костюмите и грима си. Карли буквално профуча край мен. Един съвет от мен, лейтенант — ако искате да научите къде е бил всеки актьор или статист, когато не се е намирал на сцената, няма смисъл да разговаряте с членовете на трупата. Обърнете се към Куим. Той е шеф на техническия персонал. На вид е доста невзрачен, но нищо не убягва от погледа му. Накъдето и да се обърнеш, той е там.
— Вече няма да бъде — тихо каза Ив. — Тази сутрин го откриха мъртъв в театъра. Обесил се е.
За пръв път Елайза загуби самообладание. Ръцете й се разтрепериха, притисна длан до сърцето си и прошепна:
— Обесен ли? — Добре модулираният й глас бе прегракнал от вълнение. — Обесен ли? — повтори. — Сигурно грешите. Кому е притрябвало да убива този безобиден човечец?
— Изглежда, че се е самоубил.
— Глупости! — Елайза се изправи. — Това пък съвсем не го вярвам. Трябва да си много смел или много страхлив, за да посегнеш на живота си. Куим не беше нито храбрец, нито страхливец, а досадник, който си вършеше добре работата и обичаше професията си. Казвате, че е мъртъв, значи е бил убит. Стават вече двама — добави едва чуто, сякаш говореше на себе си. — Двама мъртъвци в театъра. Поверието гласи, че смъртта взима по три жертви наведнъж. Коя ли ще е следващата?