— Съгласен сте?
— Да. Час преди смъртта си човекът е изял голям сандвич, обилно полят с горчица. И то след като е закуси вафли и яйца на прах и е изпил около три чаши кафе.
— Не разбирам какво общо има храната със самоубийството.
— Ако този човек е знаел, че комбинацията от успокоително и алкохол помага за отпускане на нервите, то сигурно му е било известно, че кафето може да им противодейства и дори да предизвика страх. Освен това количеството на изпития алкохол е минимално в сравнение с лекарството, следователно версията за самоубийство отпада.
— Значи заключението ви е, че Лайнъс Куим е бил убит.
— Още не мога да дам окончателно заключение. — Той преглътна под изпепеляващия поглед на Ив. — Намирам, че човекът е починал при съмнителни обстоятелства, но ще се наложи да съберем още доказателства, за да решим дали е бил убит или се е самоубил.
— Точно така — намеси се Морис. — Браво, Хърбърт. Лейтенант Далас ще има грижата да ти съобщава новата информация.
Файнстийн с облекчение въздъхна и побърза да изчезне от полезрението на страховитата Далас.
— Натикахте ме в задънена улица! — възнегодува Ив.
— Напротив, Хърбърт ти дава възможност да лавираш. Друг съдебен лекар на бърза ръка щеше да обяви, че Куим се е самоубил, или в най-добрия случай, че обстоятелствата около смъртта му са неизяснени. Моето момче обаче действа предпазливо и задълбочено и не се съобразява само с фактите.
— Неизяснени обстоятелства около смъртта — промърмори Ив и седна зад волана на служебния автомобил.
— Поне ни дава възможност да лавираме. — Пийбоди вдигна очи от джобния си компютър и забеляза, че Ив я наблюдава с присвити очи. — Какво има, лейтенант? Какво толкова казах?
— Ако още някой ми спомене за лавиране, ще го изхвърля през прозореца! — Включи двигателя и попита: — Пийбоди, грубиянка ли съм?
— Наистина ли искате да ви покажа синините си или въпросът е подвеждащ?
— Млъкни устатнице! — процеди Ив и насочи автомобила към полицейското управление.
— Куим е заложил стотачка за мача, който ще се играе довечера — изтърси Пийбоди и самодоволно се усмихна. — Макнаб току-що ми го съобщи. Нашият приятел никога не е рискувал толкова голяма сума. Нещо не се връзва: залага сто долара и се самоубива, без да дочака изхода от мача и евентуалната печалба. Имам името и адреса на неговия букмейкър… Извинете, лейтенант. Наредихте ми да млъкна, а аз бърборя ли, бърборя. Още веднъж моля да ме извините.
— Май си просиш нови синини.
— Не е вярно. Вече имам любовник и не искам да се излагам пред него. Букмейкърът на Куим всъщност е жена. Казва се Мейлу Йоргенсен и живее в Уест Вилидж.
Пийбоди обичаше този квартал, който бе населен от бохеми и от чиновници с официални костюми, които мечтаеха да бъдат изискани като хората на изкуството. Тротоарите гъмжаха от пешеходци с дълги и широки манти или с гащеризони, с бръснати глави или с къдрици, обагрени във всички цветове на дъгата. Харесваха й уличните художници, които се преструваха, че им е безразлично дали ще продадат творбите си.
Дори джебчиите бяха някак изискани, а на подвижните павилиони се предлагаха първокачествени храни и пресни зеленчуци.
Стомахът й се сви от глад и тя отчаяно си помисли, че до вечерята има още много време.
Ив паркира пред наскоро ремонтирано здание, което някога е било склад, а сега беше жилищна сграда. После включи светлинния надпис „Дежурна патрулна кола“, защото беше спряла неправилно.
— Мечтата ми е да живея в такава сграда — просторна и с изглед към улицата — заяви помощничката й, слезе от колата и се огледа. — Погледнете, на ъгъла има прекрасен магазин за хранителни стоки, а срещу него денонощен супермаркет.
— Нима си търсиш жилище според близостта му до магазините за хранителни продукти?
— Защо не? Удобството е голямо.
Ив показа значката си пред охранителната камера над външната врата на зданието и двете с Пийбоди влязоха, фоайето беше чисто, имаше асансьор, а вратичките на четирите пощенски кутии не бяха изтръгнати.
— Представете си — само четири апартамента в такава голяма сграда — въздъхна Пийбоди.
— Представям си, че парите, които изкарва един букмейкър, няма да му стигнат за наема в този квартал. — Ив не натисна звънеца, а отново показа значката си на поредната камера и се заизкачва по стълбата. — Хайде да изненадаме Мейлу.
Цареше тишина, което й подсказваше, че звукоизолацията на зданието е първокласна. Спомни си мизерното жилище на Куим, което се намираше само на няколко пресечки от тук. Очевидно събирачите на облози изкарваха много по-добри пари от техните клиенти.