— Моля?
— Трина е тук. Донесла е целия си арсенал от магически препарати, бои, лосиони и какво ли още не. За съжаление нямам време, затова предлагам ти да се възползваш от услугите й.
— Мисля, че релаксиращата терапия ще ми подейства добре — заяви Надин.
— Така те искам! — Ив я хвана за ръката и я накара да стане. — След няколко часа ще се чувстваш като нова. Непременно опитай новите бои за цяло — продължи да говори, докато извеждаше приятелката си от дневната. — Тъкмо ще бъдеш в крак с модата.
След няколко минути тя се върна и доволно потри ръце.
— Браво, лейтенант — усмихна се Рурк.
— Измъкнах се елегантно, нали? Оставих ги тричките да си гукат като… как се казваха онези птици, дето гукат?
— Гургулици.
— Да, оставих ги да си гукат като гургулици, а аз отново се хващам на работа. Гледа ли ти се видео?
— Предлагаш да гледаме диска с Надин ли? Да донеса ли пуканки?
— Започвам да мисля, че мъжете по принцип са извратени. Няма да имаш удоволствието да огледаш приятелката ми, скъпи, но с удоволствие ще хапна пуканки.
Ив възнамеряваше да се върне в управлението и да изгледа записа в кабинета си. В края на краищата обаче позволи на Рурк да я придума. След няколко минути вече седеше на мекото канапе в залата на втория етаж, а на коленете си беше поставила голяма купа с пуканки. Съпругът й успя да сломи съпротивата й, като я убеди, че ако гледа записа на „Свидетел на обвинението“ на голям екран, не ще пропусне дори най-малката подробност.
Макар да не се издаваше, Ив се радваше, че го е послушала. Имаше усещането, че се намира на сцената.
Елайза напълно се беше вживяла в ролята на досадната медицинска сестра, която трябва да бди над сър Уилфред. Носеше костюм от онази епоха, който я загрозяваше. Косата й беше прибрана на стегнат кок, изглеждаше строга и все се мръщеше. Говореше заповеднически, както някои родители говорят на непослушните си деца.
Кенет великолепно изпълняваше ролята на надут и ексцентричен адвокат. Правеше резки движения, очите му лукаво стрелкаха съдията и съдебните заседатели. Извисяваше глас така, че таванът се тресеше, после зашепваше, сякаш споделяше съкровена тайна.
Но Дрейко владееше сцената през първото действие. Беше неотразимо красив и чаровен и като че гледаше с насмешка на живота. Нищо чудно, че жените са се влюбвали до полуда в него, както са падали в краката и на неговия герой Воул.
— Стоп кадър! — нареди Ив, подаде на Рурк купата с пуканките, стана и се приближи до огромния екран. — Стигнах до заключението, че всички освен Ричард изпълняват ролите си блестящо и с удоволствие. Дрейко обаче не играе роля — той е самият Воул — нагъл егоист и изпечен подлец.
— Аз бях на същото мнение, затова го поканих да участва в пиесата. Какво ти подсказва това?
— Че онзи, който е замислил убийството, е стигнал до същото заключение. Каква ирония — и Воул, и Дрейк умират през последното действие. Какво съчетание между драматизъм и правосъдие! Ричард Дрейко е екзекутиран пред очите на хиляди свидетели. — Тя отново седна на канапето. — Всъщност не научавам нищо ново, но заключенията ми се потвърждават.
Нареди прожекцията да продължи и се втренчи в екрана. Първото появяване на Арина на сцената беше прекрасно синхронизирано. Заслугата беше и на авторката, и на режисьора, но най-вече на стила на актрисата.
Пред зрителите заставаше красива, елегантна, загадъчна и сексапилна жена. Ала това не е истинската Кристин Воул. Истинската Кристин е обсебена от любовта си към един мъж, макар да знае, че той е убиец. Готова е да лъжесвидетелства, да жертва достойнството и репутацията си, за да го спаси от смъртна присъда, а после сама го екзекутира, задето е по-тъпкал любовта й.
— Все едно играе две роли — замислено промълви Ив. — Също като Дрейко. И двамата разкриват истинската същност на героите си едва в последната сцена.
— И Ричард, и Арина са много опитни актьори.
— Всички актьори в трупата са много добри — свикнали са чрез думи и жестове да пресъздават определен образ. Моята задача е да проникна зад образа, който всеки от тях изгражда, да разбера истинските им чувства. Сър Уилфред е убеден, че защитава невинен човек и едва накрая разбира, че е бил изигран. Всеки нормален човек би се вбесил, нали? Ако направим връзка между живота и художествената измислица… това е достатъчен мотив за убийство.
Същата мисъл бе хрумнала и на Рурк, затова кимна и каза:
— Продължавай.
— Даяна вярва на всичко, което й е наговорил Воул — че жена му е безсърдечна мръсница и че възнамерява да се разведе с нея, че самият той е невинен.
— Съперницата — намеси се Рурк. — По-млада, до известна степен наивна, но много амбициозна.