— Може би накрая осъзнава, че е била използвана и захвърлена и се чувства унизена. Същото чувство изпитват Кристин Воул в пиесата и Карли Ландсдаун в действителността. А Майкъл Проктър наблюдава иззад кулисите и жадува да стъпи на сцената и да изпълнява главната мъжка роля. — Тя се взираше в лицата на актьорите, вслушваше се в гласовете им, наблюдаваше израженията им. — Сигурна съм, че престъпникът е един от тях, не човек от техническия персонал, който има зъб на някого от актьорите или мечтае да се прослави. Престъпникът е свикнал да бъде под светлината на прожекторите и умее да се превъплъщава в различни образи.
Тя отново замълча и продължи да се взира в екрана с надеждата, че в някакъв момент убиецът ще се издаде с мимика или с жест. Ала всички актьори бяха на висота.
— Ето го и фалшивият нож. Това е първата сцена в съдебната зала. Стоп кадър. Увеличи с двайсет и пет процента сектор П–Р.
Компютърът покорно изпълни нарежданията й. От този ъгъл ножът върху масата за веществените доказателства се виждаше съвсем ясно. Сега Ив съзря едва забележимите различия между този нож и оръжието, с което беше извършено убийството.
— Острието е почти със същата дължина и форма, но дръжката е по-широка и макар да съвпада по цвят с дръжката на другия нож, е изработена от различен материал. — Въздъхна тежко и продължи: — Разликите се забелязват само ако се загледаш. Но кой ще се заглежда в някакъв си нож от реквизита? Възможно е Дрейко дори да го е взел и да не е разбрал, че оръжието е подменено.
От напрежението усети леко главоболие. Дори не усети, когато Рурк застана зад нея и започна да масажира раменете й. Наблюдаваше сцена след сцена, спускането на завесата, безшумната смяна на декорите. Няколко души от персонала излязоха пред завесата, почти незабележими в черните си гащеризони.
Появи се и Куим, който очевидно беше в стихията си. Жестикулираше оживено, предавайки послания на някакъв „театрален език“, който Ив не разбираше. Поговори няколко секунди с човека, отговарящ за реквизитите, кимна и погледна вляво.
— Ето! — Тя отново скочи на крака. — Куим забелязва нещо нередно. Поколебава се за миг, сетне тръгва в същата посока. Какво е видял? Какво е видял? — Обърна се към Рурк и добави: — Ножът вече е подменен. Намира се на масата в „съдебната зала“ и скоро ще бъде използван.
Нареди на диска да се превърти обратно, засече времето и отново изгледа сцената:
— Ето, в този момент вниманието му е привлечено от нещо.
Рурк безшумно стана, приближи се до автоготвача и поръча кафе. Подаде чашата на Ив, а тя машинално отпи от ароматичната течност.
На екрана статистите заеха местата си. Барманът застана зад плота, сценичните работници напуснаха сцената. Арина, облечена в евтин и безвкусен костюм, типичен за жена, която виси по баровете, седна на високото столче в края на плота така, че да е с гръб към публиката. Някой наду свирка. Завесата се вдигна.
— Две минути и дванайсет секунди. Достатъчно време да се скрие ножа сред розите или на място, където няма да бъде веднага забелязан. И все пак се изисква голяма смелост.
— Секс и амбиция — промълви Рурк.
— Какво?
— И Ленард Воул, и Ричард Дрейко загиват заради секс и амбиции. Животът подражава на изкуството.
Пийбоди, която удивено се взираше в една жива картина, едва ли би се съгласила с мнението на Рурк. Напразно се опитваше да проумее смисъла й. Отпиваше шампанско от чашата, която Чарлс й беше връчил, и се стараеше да изглежда светска дама като другите посетителки на изложбата.
С облекчение си помисли, че ако не друго, то тоалетът й е подходящ за случая. Ив й беше подарила за Коледа куп прекрасни рокли, на Леонардо, любовника на Мейвис. Но под блестящата синя коприна Пийбоди си оставаше провинциално момиче от Средния Запад, което не разбираше значението на непрестанно променящите се форми и цветове.
— Картината е… ами… забележителна. — Не й хрумна какво друго да каже, затова отпи от шампанското.
Чарлс се усмихна и нежно докосна рамото й:
— Много мило, че се съобразяваш с интересите ми, Дилия. Сигурно се отегчена до смърт.
— Не съм. — Тя извърна поглед към красивото му лице и също се усмихна. — Обаче не разбирам от изкуство. Навярно ме мислиш за глупачка.
— Никога не съм те смятал за глупава. — Чарлс се наведе и я целуна по страната.
Пийбоди блажено въздъхна. Още не й се вярваше, че се намира сред толкова изискано общество, носи толкова елегантна рокля и държи под ръка толкова привлекателен мъж. Измъчваше я мисълта, че не плува в свои води, че повече й подхожда да се тъпче с китайска храна в жалкия апартамент на Макнаб.