— Добре… Признавам, че те бива, но… какво правиш?
— Ще заключа вратата, после ще…
— Съгласна съм. Вземи проклетата машина. — Тя отстъпи назад и се опита да си поеме дъх. Сърцето й лудо биеше, кръвта бушуваше във вените й. — Но час по-скоро я махни от очите ми.
— Благодаря. — Той взе ръката й и засмука пръстите й, без да откъсва поглед от нея. Целунеше ли я веднъж, страстта му се възпламеняваше, копнееше за ласките й. Прегърна я с намерението да я отведе в кабинета си.
В този момент влезе Пийбоди.
— Извинете. — Извърна очи и се загледа в тавана. — Нямаше да нахлуя без предупреждение, но Съмърсет ми каза да се кача направо.
— Добро утро, Пийбоди — каза Рурк и целуна по челото намръщената си съпруга. — Искаш ли кафе?
— Сама ще си налея. Не ми обръщайте внимание. Коя съм аз? Някаква си помощничка. — Тя прекоси помещението, като заобиколи отдалеч Ив, и влезе в кухнята.
— Разтревожена е — промълви Рурк, като слушаше как Пийбоди гневно мърмори, докато програмира автоготвача.
— Още не се е събудила напълно. Ще й мине след първото кафе. Махни този боклук от кабинета. Пречи ми да работя.
Той вдигна компютъра и изненадано изпъшка:
— Божичко, тежи като олово! Ще работя у дома до обяд — подхвърли през рамо, влезе в своя кабинет и затвори вратата.
Ив мислено се упрекваше заради слабостта си. Беше почувствала силна възбуда, като видя как играят мускулите му. Утеши се с мисълта, че сигурно нямаше да го пожелае, ако не я беше целунал.
— Пийбоди, донеси и на мен чаша кафе.
Седна зад бюрото, нареди на компютъра да отвори файла на Дрейко. „Сортира“ получената информация в отделни списъци на заподозрените и на свидетелите, на събраните веществени доказателства и резултатите от лабораторните анализи и нареди данните да бъдат представени на мониторите, които заемаха цялата стена. Като чу стъпките на Пийбоди, която в работно време винаги носеше тежки униформени обувки, заговори:
— Снощи гледах записа на пиесата и ми хрумна нещо.
— Ето кафето ви, лейтенант. Желаете ли да включа записващото устройство?
— Моля? — Ив се взираше в мониторите и се опитваше да систематизира информацията, запечатана в съзнанието й, ала леденият тон на помощничката й я разсея. — Не, не записвай, само те осведомявам. — Обърна се и забеляза, че както обикновено Рурк има право — Пийбоди наистина беше разтревожена. Мислено си заповяда да не се намесва в личния й живот и отново седна зад бюрото. — Установихме времето, когато е била извършена размяната. Реквизитният нож се вижда на този кадър. Компютър, покажи на пети монитор визуално веществено доказателство 61Б.
— Забелязвам, че сте обозначили и записали това веществено доказателство. — Тонът на Пийбоди беше леден като февруарски вятър.
— Да… — Ив сви рамене. Поведението на помощничката й я караше да изпитва чувство за вина. — Имаш ли някакви възражения?
— Само допълвам моите данни, лейтенант. Доколкото ми е известно, обозначаването и записването на веществените доказателства е мое задължение.
„Какво й става?“ — помисли си Ив и изрече с нетипична любезност:
— Не съм ти наредила да не изпълняваш задълженията си. Както виждаш, осведомявам те за всичко.
— Не е вярно!
— За какво намекваш?
— Снощи се наложи да се върна в управлението. — Пийбоди премълча причината, поради която е решила късно вечерта да се захване за работа. — Докато преглеждах информацията по случая, ми направи впечатление, че някои визуални веществени доказателства вече са обозначени и са засекретени. До вчера не ми беше известно, че пазите в тайна от помощничката си и от целия екип сведения, свързани с разследването. Извинете, че ви го казвам, лейтенант, но този начин на работа ще затрудни мен и другите ви сътрудници.
— Престани да важничиш, госпожице. Засекретила съм определени сведения, защото съм преценила, че е целесъобразно. Не съм длъжна да ти давам отчет!
Лицето на Пийбоди пламна от гняв, но тонът й остана леден:
— Разбрах го едва сега, лейтенант.
— Не се прави на обидена, приятелко.
— Обичате да се налагате, нали?
— Точно така. Имам по-висок чин от теб и ръководя разследването, затова ще налагам мнението си.
— В такъв случай трябваше да посъветвате лицето Чарлс Мънро да си държи езика зад зъбите. Нали така?
Ив едва не заскърца със зъби. „Направи добро и за награда ще получиш плесница“ — помисли си.
— Според мен лицето Чарлс Мънро няма нищо общо с този случай. Ето защо не намерих за необходимо да те осведомя за разговора ни. Изобщо не ти влиза в работата.
— Грешите, лейтенант. Засяга ме и то много, защото сте го разпитвали за нашите взаимоотношения.