Бързо обиколи стаите. Чаршафи покриваха мебелите и къщата миришеше на мухъл, защото дълго не бе проветрявана, но тя бързо щеше да я съживи — разбира се, само за времето, за което тя и Кевин биха могли да останат тук.
Върна се във всекидневната. Той я беше последвал при влизането и сега стоеше подпрян на патериците си, оглеждайки непознатата обстановка.
— Харесва ли ти?
Той сви рамене уклончиво.
— Знам, че сега не изглежда много добре, но аз ще я оправя. — Решителното заявление събуди в нея толкова живи спомени, че тя се олюля.
Почти дума по дума то повтаряше заявлението, което бе направила в сватбената нощ.
ГЛАВА СЕДМА
Мат отвори широко входната врата.
— Каква чудесна сватба! От толкова много усмивки ме болят лицевите мускули. — Когато разбра, че Кендъл не го е последвала вътре той се обърна назад с учудване. — Какво има?
— Можеш да ме наречеш глупава романтичка, но винаги съм мечтала за мига, в който младоженецът ме внася на ръце през прага.
— Ти наистина си глупава романтичка! — Той я грабна със смях в ръцете си. — Но това е едно от многото неща, които обичам в теб.
Внесе я вътре. Кендъл обви врата му с ръце и наведе главата му в дълга, многозначителна целувка, целувка, която той трябва да запомни през целия си живот, мислеше тя: първата им целувка, в първия им дом.
Като сватбен подарък Гиб им бе подарил къщата — напълно мебелирана, необвързана с ипотеки, всичко заплатено до стотинка. — Кендъл се бе учудила на щедростта му, но верен на характера си, Гиб бе отхвърлил излиятелните й благодарности. Беше гонил безмилостно предприемача, за да завърши всичко за сватбата. Къщата бе завършена и готова три дни преди великия ден.
Сега Мат я пусна на земята в широкото входно антре.
— Нали нямаш нищо против да свалим това? — попита той, като сочеше булчинския й воал.
— Съвсем не.
С малко помощ от нейна страна, махна воала от главата й. Тогава я хвана с чувство на собственик, което й достави удоволствие и я целуна отново. Когато накрая я освободи, тя бе останала без дъх и опиянена от щастие.
Разтворила широко ръце, тя описа пълен кръг, за да се наслади на красотата на новия си дом — от капандурите на покрива до дървения под.
Това беше привлекателно вписваща се в околността къща. Местността съчетаваше спокойната полска шир с тревожното великолепие на Блю Ридж Маунтинс3. Стаите бяха просторни и светли. Миришеше на дърво и прясна боя.
Моментът имаше особено значение за Кендъл. Надяваше се това да бъде нейният дом до края на живота й. Тя и Мат щяха да отгледат тук децата си. В тази къща щяха да живеят и да остареят заедно, нещо което бе отказано на младите й родители. Искаше й се нейното щастие да бъде толкова всеобхватно, че да навакса и пропуснатото от тях.
— Обичам я — поздрави се тя.
Мат, свалил сакото на смокинга си, стоеше с ръце в джобовете и разглеждаше обстановката. От мебелите още висяха фабричните етикети. Стаите бяха без никакви допълнителни приспособления.
— Малко е неуютно, нали?
— Все още не е дом — каза тя. — Ние ще поставим нашия отпечатък върху него, за да стане нещо повече от къща. Знам, че не изглежда много добре сега, но аз ще я подредя. Нямам търпение да започна.
Развълнувана от собствената си реч, тя постави ръце върху гънките на официалната му риза и се облегна. Той обви с ръце кръста й.
— И аз се чувствам добре. — Той я целуна бързо и страстно. — Но умирам от глад. Татко каза, че в хладилника има храна.
Той я освободи и тръгна към кухнята. Кендъл го настигна, когато вече изваждаше бутилка шампанско от големия хладилник.
— Ще гръмна тапата и наливам. Прочети поздравителната картичка. Господи, когато татко спомена, че ще има нещо за хапване, той не се е шегувал. Малко супермаркети имат толкова богат асортимент.
Той хвърли картичката върху кухненската маса. Кендъл я вдигна и прочете високо:
Наздраве на двама ви. С цялата ми любов, татко.
П. П. Изстудени чаши във фризера.
— Мисли за всичко, нали? — разсмя се Мат.
— Ако бяхме поискали да отидем на Марс за медения месец, мисля че той щеше да се опита да го уреди.
Мат спря да се бори с тапата и погледна към нея с тъжна усмивка.
— Съжалявам за това, Кендъл. Лош момент.
— Разбирам — каза меко тя.
Наскоро, съвсем неочаквано бе починал главният редактор на вестника на Мат. Смъртта на Листър Грегори остави празно място в живота на Мат — както в личен, така и в професионален план. Той все още не бе намерил подходящ заместник за длъжността. А докато не намереше, не можеше да остави вестника си, дори за меден месец. Кендъл, естествено, му съчувстваше.