— Сама ли беше?
— Да. Онази сутрин минах да я видя, както обикновено, но тя не отговори на звъненето ми. Намерих я в леглото.
— Значи е умряла в съня си. Това е било щастие за нея.
— Какво да правя с къщата?
— Раздай дрехите й на всеки, който може да ги използва. Сложи всичките й лични вещи и ценности в сейф. Остави всичко останало както си беше и затвори къщата. Плащай сметките по разплащателната сметка. — Тя беше упълномощила Рики Сю да подписва чековете на баба си, когато се премести в Проспър.
Нямаше с кого да сподели мъката си и затова си я изстрада сама.
Работи до последните две седмици на термина, през време на които подготви мъничкия апартамент за пристигането на бебето. Родилните болки започнаха рано една сутрин и тя се обади но телефона на хазяйката си, за да повика линейка до болницата.
Бебето се роди същия следобед. То беше здраво, жизнерадостно момченце, което тежеше осем паунда и три унции7. Нарече го Кевин Грант на имената на баща си и дядо си. Радостта й бе безгранична и неудържима. Трябваше да я сподели с някого.
— Бебе! — извика Рики Сю. Беше във възторг от раждането на сина на Кендъл, но и разгневена, че приятелката й не беше споделила за бременността си.
— Не можеш ли вече да се върнеш? Още колко ще продължаваш да се криеш? Не си направила нищо лошо, за Бога!
За учудване на Кендъл никой от Просиър не се бе опитал да я открие нито чрез Рики Сю, нито чрез баба й. Очевидно Гиб беше изнамерил някакво обяснение за внезапното й изчезване, но защо не се беше опитал да отмъсти? Струваше й се много по-подозрително, че не бяха опитали да я проследят, отколкото, че не бяха се опитали да тероризират близките й хора.
А може би те знаеха къде е и само изчакваха благоприятен момент, за да нанесат удара си?
Тъй като можеха да изскочат зад следващия ъгъл по всяко време, тя не правеше нищо, с което да привлича вниманието върху себе си. Трябваше да прекара остатъка от живота си в сянка, с фалшиво име, като пожертва адвокатската си кариера, като работи на временни нискоквалифицирани служби, за да издържа себе си и Кевин.
Никога нямаше да постигне истинска професионална кариера. Никога нямаше да се омъжи. Рики Сю бе предложила да провери дали Мат е умрял от удара по главата, но Кендъл не пожела да узнае. Ако е умрял, могат да я обвинят в непредумишлено убийство. Ако е оживял — все още бе омъжена. И в двата случая оставаше завинаги с вързани ръце.
Днес Кевин бе навършил три месеца и тя седеше с него на килимче на поляната в двора. Денвър се радваше на чудно топъл пролетен ден. Небето беше безоблачно, но Кендъл почувства приближаването на служебната кола така, както човек усеща предварително, че слънцето ще се скрие зад облак. Тя изведнъж потрепери като от студен полъх и разбра, че дните на заточението й са свършили.
Морскосиният седан спря до бордюра. Излязоха двама мъже, които се насочиха по пътеката към нея. По-ниският и по-набит се усмихваше приятелски. Високият беше сериозен. Ниският се обърна към нея.
— Мисис Бърнууд?
Хазяйката й излезе на площадката. Тя не познаваше Кендъл под това име и се учуди, когато Кендъл отговори утвърдително.
Той извади кожен портфейл от вътрешното джобче на сакото си и го отвори, за да докаже самоличността си.
— Аз съм агент Джим Пепърдайн. — Кимна към човека със сурова уста и тъмни очила. — Това е федерален полицай Джон Макграт.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
Джон Макграт отвори очи с напълно възстановена памет.
Разбуди се внезапно и не изпита обичайната сънлива замаяност или дезориентираност. С абсолютна яснота и веднага си спомни всичко от живота си.
Знаеше името си, спомни си детството в Ралей, Северна Каролина, спомни си дори номера на футболната фланелка, която носеше в университета.
Спомни си работата във ФБР и ужасното събитие, което стана причина да напусне бюрото преди две години. Спомни си и работата в момента. Беше пратен в Денвър и знаеше защо е пратен.
Автомобилната злополука вероятно е блокирана в паметта му завинаги, но той си спомняше шофирането по хлъзгавото от дъжда шосе и внезапно изпречилото се дърво. Припомни си колко безпомощен се бе почувствал пред катастрофата и как се бе предал на смъртта, когато колата полетя в долината. Спомни си, че дойде в съзнание в болницата, с болки навсякъде, обкръжен от непознати. Чувстваше се непознат и на себе си.
Най-живо си спомняше Кендъл, гледаща го право в очите да казва: „Той е моят съпруг“. Джон сложи ръка на челото си и изруга през зъби, защото си спомни какво се бе случило от този момент нататък.
По-специално последната нощ.