Тя тъжно поклати глава.
— Не разбирате. Те ще се погрижат да ме убият.
— Тръгваме тази нощ — каза той енергично.
Джон знаеше, че приятелят му не беше напълно равнодушен към затрудненото й положение. Но Джим бе човек на службата. И играеше по нравилата на играта на службата. Трябваше да изпълни тази работа и щеше да я свърши.
— Полетът ни е в три часа — обяви той. — Ще бъдете прехвърлена в Колумбия, където ще останете в една охранявана къща до първото съдебно заседание. Аз ще пътувам с вас до Далас, там жена — цивилен полицай — и офицер Макграт ще ви придружат в останалата част от пътя.
Джон се почувства така, сякаш издърпаха килима изпод краката му. Той последва Гепърдайн навън в коридора и го запита:
— Какво искаше да кажеш с това?
— С какво?
— Аз да я придружавам до Колумбия? Аз?
Изражението на Пепърдайн беше прекалено невинно, за да е убедително.
— Това ти е работата, Джон.
— Не е моята работа. Стюарт трябваше да е тук, а не аз. Обяви се за болен в последния момент и аз бях пратен на негово място.
— Тогава се сърди на лошия си късмет.
— Джим — извика той като хвана приятеля си за ръкава и го накара да спре и да слуша. — Не знаех, че тя има дете.
— Това изненада всички ни, Джон.
— Не мога да приема задачата. Това… това ще ме побърка. Знаеш това.
— Страхуваш ли се?
— Страхувам се, по дяволите.
— От едно бебе?
И на него самия му звучеше абсурдно. Но независимо от това си беше истина.
— Знаеш през какво преминах след онова фиаско в Ню Мексико. Все още имам кошмари.
Пепърдайн би могъл да се изсмее на ирационалния му страх. И Джон бе благодарен, че не го направи. Вместо това, той се опита да разсъждава с него.
— Джон, виждал съм те да се справяш с най-долни копелета, каквито Господ е създавал. Успявал си да убедиш терористи да сложат долу оръжията си, въпреки че самите те знаят, че като се предадат не ги очаква нищо хубаво. Толкова си убедителен.
— Някога, може би. Сега вече не.
— Имал си един лош ден и заради него заряза всичко.
— Един лош ден? Можеш ли да наречеш онова, което се случи един лош ден?
— Нямах намерение да профанирам ситуацията. Но никой не те държи отговорен. Никой, Джон. Не си могъл да знаеш, че побърканият ще изпълни заплахите си.
— Би трябвало да знам въпреки това, нали? Нали за това беше цялото ми обучение и подготовка. Заради това е и титлата ми доктор но философия. Предполага се, че знам доколко мога да притискам и кога да отстъпя.
— Ти си най-добрият в занаята ни, Джон. Ние все още се нуждаем от теб и рано или късно, надявам се, да си простиш за Ню Мексико и да се върнеш. — Пепърдайн постави ръка на рамото му. — Ти имаш железни нерви. Сега, да говорим реалистично, какви затруднения може да ти създаде едно малко, беззъбо бебенце?
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА
Когато се качиха на борда на самолета в Денвър, Джон изпита някакво предчувствие за катастрофа. Като че ли нещо го предупреждаваше, че пътуването е обречено.
Сега, седмици по-късно, лежейки в леглото, което споделяше със затворничката си, със счупен крак незаздравяла рана на главата, току що възвърнал паметта си, той не попита имало ли е изобщо нещо, което би могъл да направи, за да промени хода на събитията.
Не би могъл да ги спре да не се качат на самолета. Пепърдайн би го помислил наистина за луд, ако го дръпнеше настрана и му кажеше, че планът му не е добър и че вътрешният му инстинкт го кара да обмисли отново ситуацията и да предложи друг вариант за пътуване.
Пепърдайн оставаше в Далас, а Джон заедно с партньорката си Рути Фордхам, приятна испанка с меко произношение, трябваше да полетят с мисис Барнууд и детето й от Роули8 до Дъръм: и там да се прехвърлят на самолет за Колумбия.
Такъв беше маршрутът. Съдбата се намеси.
Малко след като излетяха от Денвър, Кендъл започна да чувства болки в ушите. Полицай Фордхам съобщи за неразположението й на стюардесата, която я успокои, че щом самолетът достигне определената за полета височина, болката ще утихне. Не утихна.
По време на полета от час и четирийсет минути, тя беше в агония. Усетило страданията на майка си, бебето се размърда и заплака. Седнал до тях през пътеката, Джон се хвана за дръжките на седалката и се замоли детето да спре да пищи. Но колкото повече се молеше Джон, толкова по-високо виеше бебето.
— Може би трябва да си поръчаш напитка — посъветва го Пепърдайн, когато забеляза капчици пот на челото на Джон.
— Изпълнявам служебни задължения.
— Наруши ги. Позеленял си.
— Добре съм. — Не беше, но се съсредоточи върху един от нитовете на тавана на самолета и се опита да се изключи от плача на бебето.