Йордан Йовков
Свирач на флейта
Близо до Филиповата кръчма беше амбулаторията на фелдшера — ниска бяла къщичка, наскоро мазана, затуй, огряна сега от слънцето, ослепително се белееше. С часове вече там чакаха болни, дошли да се прегледат. Вън покрай стената бяха насядали три-четири жени, някои с малки деца, и с висок глас, като говореха едновременно почти всички, разказваха една на друга болките и наказанията си. От другата страна на вратата беше седнал един възстар селянин с превързана ръка, обвесена на шията му с кърпа, и сладко-сладко си пухкаше с късата си луличка. Той не поглеждаше жените, нито слушаше какво приказват. Познаваше се, че е дохождал тук не един път.
Друг селянин, с ръце в джебовете на потурите си, стоеше прав малко по-напред. Той беше висок, кокалест човек, с посърнало, жълтеничево лице и, навъсен, замислено гледаше към къра. По всичко личеше, че него не болестта му го мъчи — той беше корав и можеше да й надвие, — а го беше яд, че в такова хубаво време е оставил работата си, стои тук и се помайва.
Той се обърна на друга страна, пристъпи няколко крачки и пак се спря. Насреща между къщите и оградите, вън от селото се показа стадо — двайсетина овце, след тях — овчарчето с островърх калпак и голяма торба през рамо, а по-назад — кучетата. Детето свиреше със свирка. И други свирки се обаждаха около селото. Навярно и там също такива овчарчета гонят по десетина овце пред себе си и свирят. Всички свирят едно и също нещо. И какво е туй, дето го свирят? — мисли си селянинът. — Нашенска песен не е, не е селска. И не могат да я направят, както трябва. Започнат хубаво, карат, карат донякъде и сбъркат. След туй започнат пак отново.
В амбулаторията някой заохка, после завика от болка. Жените се смълчаха и се спогледаха, старият селянин с превързаната ръка се понаведе и надникна през отворената врата. Високият селянин не се обърна, не трепна, само се загледа в земята и стана още по-навъсен. Когато охканията престанаха и жените пак се разгълчаха, той подигна очи и се загледа пред себе си.
Насреща, между Филиповата кръчма и другата махала на селото, гдето се белееше и черквата, имаше широк, прашен мегдан. Без някой да го забележи отгде и как беше дошел, пред амбулаторията се изправи Рангел клисарят с тънка шибалка в ръка — една зелена младочка, която кой знай отгде беше отрязал. Той като че искаше да влезе при фелдшера, но като чу охканията, попостоя, повъртя шибалката и влезе в кръчмата на Филипа.
От амбулаторията излезе оня, който беше пъшкал — млад селянин с надута буза, върху която беше сложен памук и превръзка. Той стъпяше полека, като на пръсти, сякаш се боеше да не падне главата му. Веднага след него изскочи и фелдшерът Петров. Облечен в бяла риза, с щръкнали мустаци и остра брадичка, зачервен, той хвърли бръз поглед наляво и надясно към болните и тръгна към кръчмата.
— Ами че… г-н докторе! — обади се една от жените. — Ами да беше ни прегледал, г-н докторе.
Фелдшерът се обърна.
— Работа имаме — добави жената.
— А пък аз хоро ли играя? — сопна се фелдшерът. — Аз какво правя? Аз не работя ли?
— Работиш, как да не работиш. Ами нас да беше прегледал, че сме жени.
— Поред, поред! Как тъй? Кой когато е дошел. Как тъй? Ти и на воденица да идеш, и там ще чакаш ред. Как тъй?
Фелдшерът зави към кръчмата. Високият селянин го погледна изпод очи в гърба и пак се заслуша в свирките. Тези деца — мислеше си той — сега трябва да са чули таз песен. Много им се е харесала, но не могат да я направят, все я бъркат. Нейде по-далеч една свирка започна весела, скоклива песен. Виж, тоя я правеше добре. Но и тя не беше тукашна песен.
Фелдшерът влезе в кръчмата през една задна вратичка и отведнаж се изправи при тезгяха. Нямаше никой — само Филип и клисарят Рангел. Те бяха приказвали нещо, фелдшерът разбра това и попита:
— Какво има?
— Разправя Рангел нещо — каза Филип. — Рангеле, я кажи ти на доктора!
— Я ми налей една! — каза фелдшерът нисичко на Филипа. — Какво има, бай Рангеле?
Рангел си играеше с шибалката.
— Вампир ходи из селото, докторе, за него приказваме. Един изпаднал германец е дошел в наше село — какъв вятър го е довел насам, не знам. Ходи да проси, сакат е. И то дето проси, нищо — такваз му била орисията, — ами туй викам на Хилюпя — не ми се вижда да е чист чиляк… Такъв един — Рангел мръдна пръстите на ръката си и цъкна с език, — не е чист чиляк…
— Защо? Какво прави?
— Никому нищо не прави. То не е човек — божа кравица. Ама там е работата, вътре има нещо. Вътре чилякът е друг. Ний нали ходим с дяда попа — и на кръщене, и на умряло. И той там. И все между жените. И те му слагат да яде. Хранят го, хубаво го хранят. Как ги омайва, не знам.