— Я ми налей още една — каза фелдшерът на Филипа. — Е, бай Рангеле, после?
— Вчера като минавах ей оттука ѐ, видях го в Райковата градина под ореха, с Дона беше. Тя, Райковата Дона, си е такава, тя ако имаше повече ум, още кога да се е оженила. Ама аз него гледам. Като се разпуснал онзи човек, като се разсмял. Сакат ли? — Сакат човек тъй ли бива? И свири. Носи една свирка, малка, черна като кози крак. Хубаво свири! Стояха под ореха, а аз ги гледах. Пък като извади човекът едно шише, па като го дигна… И на Дона дава. И пак свири. Не, тоз чиляк не е чист, аз ви казвам…
Рангел почака, докато фелдшерът си изпие ракията, и продължи:
— Онзи ден, в неделя, доде в черкова. Чук-чук с патериците, право при аналоя. Тъкмо даскал Антон започна да пее нещо. „Стой — кай, — не е тъй! Аз ще го изпея.“ Че като отвори едни уста, като запя, очите му ще изхвръкнат. И дядо поп, и той погледна от олтаря да види какво е туй чудо.
Фелдшерът допи чашата си. Филип се смееше.
— Ти се смееш, Хилюпе, ама тоз човек не е чист и толкоз. И с децата се събира и срам няма — къпе се с тях в гьола зад бахчата. Прави им свирки от върба, учи ги на песни. На̀, излез вън да послушаш: децата около село сѐ неговите песни свирят…
— Ти тоя човек го прати на мене — каза фелдшерът. — Няма ли кой да провери какъв е? Как тъй? Де е сега той?
— Де ще е, в село ще е някъде.
Фелдшерът зашепна на Филипа. Рангел се помъчи да чуе нещо, но не можа и си заигра с шибалката. Изведнаж отвън, откъм мегдана, се зачу флейта. Рангел скочи и отиде на вратата.
— Ха̀, ето го! — извика той. — Ей го де е там!
Фелдшерът и Филип също додоха при вратата. На мегдана, малко настрана до един плет, бяха стоварени кирпичи. На тия кирпичи беше седнал един човек в черни граждански дрехи и свиреше на флейта.
— Я го повикай! — каза фелдшерът. — Повикай го!
Рангел излезе малко напред и извика:
— Ей, приетелю! Ела насам, ей! Ела тука, ела!
Човекът разбра, че го викат, дори се пообърна, но не стана и не спря да свири. Чак след малко флейтата изписка, човекът взе патериците си и закуца към кръчмата. Фелдшерът, Рангел и Филип се дръпнаха навътре.
Куцият влезе в кръчмата, спря се до вратата и се усмихна с цялото си лице.
— Добър ви ден, добри хора — каза той. — Православни християни, господ да ви помага! Вий ли ме викате? Аз поседнах там на кирпичите — той се обърна и погледна навън, все тъй усмихнат. — Хубаво време даде дядо господ, да расте житото, да се налее… Че да има като за нас сиромаси. Вий ли ме викате? Искате да ви посвиря ли? Ако искате, да ви посвиря… Може…
Фелдшерът го изглеждаше от глава до пети. Беше дребничек, сух, черен, с влажни светли очи. Не беше бръснат, изпод скъсаната му шапка се подаваше черна чорлава коса, дрехите му не бяха дрехи, а дрипи. Левият му крак, сгънат на коляното, беше сложен на тежка патерица. Още една, по-лека патерица носеше и от другата си страна.
— Да ви посвиря ли? — каза той пак и се усмихна.
Фелдшерът изведнаж избухна.
— Ти кой си? Какъв си? Кой си? Отговаряй! Какво си правил онзи ден там в Райковата градина, под ореха? Отговаряй! Какво си правил?
Куцият като че не се изненада и не се уплаши. Чудното в него бяха промените, които ставаха на лицето му. Когато му говореха, често пъти, когато сам се готвеше да каже нещо — лицето му ставаше замислено, важно, дори високомерно. Но веднага след това той се усмихваше и цялото му лице светваше.
— А, там под ореха ли? — започна той. — Там, в оназ градина ли? А че там едно момиче Донка, Донка се казва, то ме повика. „Ела, кай, да поседим тука, ела да посвириш.“ И аз отидох, седнахме там под декоративното дърво…
— Декоративно дърво ли? Какво декоративно дърво? Под ореха ли?
— Там де, под ореха — усмихна се той. — Аз посвирих — той извади флейтата си и се усмихна. — Мога и на вас да посвиря, защо да не ви посвиря…
— Я не се втелявай! — каза фелдшерът. — Кой си ти? Как се казваш?
— Иван Д. Великин! — отговори също като войник куцият.
— Дай си документите! По-скоро! Документите!
Куцият пак се усмихна, но като бръкна в джеба си да извади книжата си, ръцете му позатрепераха. Фелдшерът прегледа набързо пожълтелите изпокъсани листове и му ги повърна.
— И на черква пееш, а? И с децата се къпеш! Я покажи да видим какво имаш на крака си. Покажи!
Куцият се усмихваше. После лицето му стана замислено.
— Трябва да седна — каза той.
Филип му подаде нисък плетен стол без облегало, той остави патериците си, седна и пак се засмя.
— Моя крак ли? Хе, моя крак! Крак ли е то — сухо дърво — говореше той, като заголваше болния си крак. — Ето, повече от туй не може да се оправя. Все тъй свит стои. Аз, г-н докторе, като бях малък, като тичах из едни стълби, ей такова ѐ кокалче падна оттук, от коляното ми. После се отвори една рана… Ето белега… Колко доктори ме гледаха. Пък ти ако знаеш някой лек… Ако има лек…