В спалнята установи, че прогнозата й се е сбъднала изцяло. Нилс хъркаше, с дрехите, по корем. Сине изу обувките и чорапите му, обърна го по гръб, разкопча му панталона и ризата и доста се поизмъчи, докато го съблече. По едно време той се посвести, посегна към едната й гърда и започна да я гали, усмихна й се похотливо и промърмори нещо неразбрано. После обаче ръката му се отпусна и той пак заспа. Сине го зави.
Съблече се и се наметна с бял хавлиен халат. Отиде в кухнята. Намери половин бутилка червено вино, наля си в чаша и я занесе в хола. Изгаси всички лампи, седна на дивана, вдигна си краката, изтегна ги и ги уви със сиво вълнено одеяло. Облегна глава на дивана. През големите прозорци на хола се откриваше гледка към градския небосвод. Пукотевицата се поукроти, но въпреки това наоколо все още гърмеше, трещеше и просветваше, все едно някой е метнал върху цялата вселена гигантски гирлянд с лампички.
„Щастливка си ти, Кристиансен — каза си наум Сине. — Съпругът ти те обича, децата ти са що-годе нормални и — поне от време на време — щастливи. Работиш онова, за което си мечтала. Имаш чудесно семейство. Приятели. Къща във Венльосе.“
И все пак.
В далечината, сред трясъците от самоделни бомбички и ракети, тя чуваше две полицейски сирени. Като малка втвърдена буца в съзнанието й се бяха загнездили остатъци от страха, изпитан през кошмарните часове, когато у нея все повече нарастваше убеждението, че взривът е разкъсал на парчета сестра й, зет й и децата им. Всичко това се криеше в потайните дебри на съзнанието й сред бог знае колко още травмиращи събития. Включително онова.
Отлично проумяваше състоянието си. Случката не беше просто малка бучка — беше грамадно извънземно, върлуваше, превземаше и беше на път да я изяде отвътре. Не намереше ли начин да го изтръгне от себе си, то само̀ щеше да си проправи път навън. Но как, как да го откопчи?
Нилс си мислеше, че е стресирана; че напрежението покрай работата я е направило фригидна и раздразнителна към него и децата. Но причината не беше работата. Не и работата сама по себе си.
Преди година неин дългогодишен колега се разболя от депресия и изкара повече от шест месеца в отпуск по болест. Беше един от най-спокойните хора, които Сине познаваше. Уравновесен ютландец, същинска непоклатима скала — поне така го възприемаха околните. Непосредствено преди психичния срив колегата работеше по случай, нито твърде мащабен, нито кой знае колко жесток. Ставаше въпрос за двойка възрастни съпрузи, които от години си лазели по нервите. Накрая в един хубав ден жената грабнала точилката и цапардосала по главата мъжа си, докато четял вестник. Човекът получил лека черепна фрактура и тежко мозъчно сътресение, но оцелял. Случаят обаче трябваше да се разследва надлежно. Очакваше се виновницата да се размине с леко наказание. И така, колегата полицай седеше зад бюрото си и тъкмо довършваше последните подробности от доклада си, та да предаде делото на прокуратурата, когато внезапно, съвсем изневиделица, изпадна в криза. Не си спомнял нищо, дори името си. Все едно някой му бе дръпнал шалтера. После човекът започна да трепери неконтролируемо и избухна в плач пред очите на смаяните си колеги.
Вече се беше върнал на работа. Сине така и не го попита какво е причинило този срив. Може би самият той не беше наясно. От купищата имейли и брошури, с които от години ги заливаха синдикалните представители и защитниците на работническите права, Сине бе научила едно: стресът те поваля без предупреждение, от потайни кътчета на битието, откъдето не си очаквал да се появи, и се дегизира по всевъзможни начини.
Да можеше да накара онзи негодник да страда, както страдаше тя. Това щеше да я пречисти. Поне така си мислеше.
Прокара длан по челото си. Цяла вечер не се беше сещала за случая и това й донесе облекчение. Сега обаче той пак започна да се прокрадва дебнешком в съзнанието й. Под формата на кадри как Симон Спрангструп влиза в джамията, усмихвайки се на камерата, и как после излиза. С пръсти, свити в юмрук, и вирнат нагоре показалец.
По принцип Сине ни най-малко не се боеше от престъпниците, които разследваше. Дори от най-ужасните психопати — а тя бе имала работа с едни от най-закоравелите. В повечето случаи те бяха безскрупулни негодници. Да, бяха агресивни. Да, бяха опасни. Но не пращяха от акъл. Приказките за гениалния престъпник ала Джеймс Мориарти — най-опасния противник на Шерлок Холмс и зъл гений — който разиграва полицаи, отстъпващи му по интелект, бяха мит. Това важеше и в борбата с тероризма. След събарянето на кулите близнаци в „Манхатън“ в Дания предприеха опити за терористични атаки. С изключение на атаката на Умар ал-Хусайн в „Круттьонен“ и в синагогата обаче другите опити за покушения пропаднаха — или защото полицаите превъзхождаха интелектуално терористите, или защото терористите бяха толкова недодялани, че сами проваляха начинанието си.