Досега.
Не разполагаха с категорични доказателства за съучастието на Симон Спрангструп в терористичния акт на „Нютор“, но Сине беше твърдо убедена, че той е замесен. Нещо повече: Симон Спрангструп, опасяваше се тя, се състезава в съвсем различна категория от онези, с които полицията бе влизала в двубой момента.
Нещо в очите му, в усмивката му към камерата за видеонаблюдение по улица „Титан“ дълбоко безпокоеше Сине. Нещо надменно, хищническо, нещо… безочливо. „Вижте ме, тук съм, а вас не ви бива да ме заловите.“ Сине не можеше да се отърси от мисълта, че той я гледа — именно нея. Че иска да я засегне — лично нея.
Мощен трясък отекна откъм улицата. Стъклата иззвънтяха. Сине се стресна здравата и се втурна към прозореца. Зърна в гръб фигура да тича по улицата. Димът от експлозията обхвана предния двор. За секунда тя се поколеба дали да не изскочи навън да провери какво се е случило и евентуално да залови злосторника, но се отказа. В най-лошия случай е взривил пощенската им кутия. И така да е, тя не можеше да поправи стореното. Пък и злосторникът вече беше офейкал.
Но защо точно тяхната пощенска кутия? — загриза я червеят на безпокойството.
Върна се до дивана, седна и пресуши чашата. Дявол да го вземе, как искаше да пипне Симон Спрангструп.
Разнесоха се началните акорди на „Smoke on the Water“. Мобилният й лежеше на кухненската маса. Сине смръщи вежди. Кой, за бога, й звъни в близо три през нощта на първи януари? Надигна се, с бързи крачки отиде в кухнята, взе апарата и погледна екрана.
— Дина… случило ли се е нещо? Къде си в момента?
— Здравей, Сине. В Главното съм. В командния център.
— Какво, по дяволите, правиш там? Не се ли прибра да празнуваш вкъщи?
Дина беше омъжена и имаше три деца.
— Прибрах се. Хапнахме, после се върнах на работа. Исках да съм напълно сигурна, че не сме пропуснали нищо на записите от магистралата. Движението беше много интензивно…
— И?
— Пропуснали сме. Или по-точно… аз съм пропуснала.
— Добре. Какво?
— Помислихме си, че сме ги изгубили, нали си спомняш? Защото на първите камери след сливането на двата транспортни потока при Кьое не ги засякохме. За всеки случай реших да прегледам записите още веднъж. Познай. Номерът на черното „Клио“ е засечен по Южната магистрала.
— Какво? И как, по дяволите, при положение че камерите при Кьое не са го засекли?
— Най-вероятно се е мушнал между два големи камиона.
— Ама че кутсуз.
— Определено. И така, първата камера след сливането при Кьое е разпознала регистрационния номер, но не и следващата. Нямам представа защо не сме получили сведенията веднага. Навярно е станала грешка… както се казва, лошото не идва само. Така или иначе, мисля, че знам кой разклон е хванал.
— Кой? — Сине не успяваше да прикрие нетърпението си.
— Между последната засякла ги камера и следващата, на чиито записи не ги откриваме, има само един разклон. Там са завили.
— На теория не е изключено да са се прехвърлили в друга кола на място за крайпътен отдих или паркинг.
В слушалката настана кратко мълчание.
— Дааа… права си. — Дина звучеше леко разочарована.
— Или да са зарязали колата в аварийната лента и да са продължили пеш.
— Да…
— Ето какво ще направим. Ще изпратим патрулка да провери дали някъде няма паркирано рено „Клио“. Каквото и да излезе, свършила си страхотна работа, Дина.
— Благодаря. — В гласа на асистентката се долавяше облекчение.
— Заслужаваш допълнително часове отпуск.
— Скоро ще ги закръгля на сто — разсмя се Дина.
— Съветвам те да се прибереш у вас и да поспиш два-три часа. В осем ще се видим. Сега така или иначе нищо не можем да направим. Съгласна?
— Разбира се.
— Добре. Между другото, Честита Нова година.
— И на теб.
Тъкмо преди да прекрати разговора, Сине се сети нещо.
— Ей, Дина! — извика тя в телефона.
— Да?
— Съвсем забравих да те питам къде са завили… по твое предположение, де.