— Към Сенсте.
— Добре.
Сине прекъсна. Скалпът я сърбеше и тя раздразнено започна да се чеше с две ръце. Облегна се на кухненската маса. Сенсте? Сенсте? Какво…
Сети се.
— Мамка му — промърмори тя.
1 януари
Трийсета глава
Сутринта температурите леко се повишиха — само пет-шест градуса под нулата. Юнкер вдигна поглед. Съвсем ниско в сутрешната дрезгавина висяха тежки сиви облаци. Протегне ли ръка нагоре, ще ги докосне — така му се струваше. Подуши въздуха. За пръв път тази зима се долавяше мирис на сняг.
Едва влезе в участъка и мобилният му звънна.
— Добро утро. Обажда се Янус Торсен. Лекар специализант съм в отделението по изгаряния в болницата във Виовре.
— Добро утро.
— И Честита Нова година. Обаждам ви се, защото мъжът, който… откъде беше…
Юнкер чу прелистване на страници.
— От Тунис — спести му Юнкер търсенето. — Отлично знам за кого говорите.
— Пациентът почина. Тази сутрин, преди няма и двайсет минути. Изгарянията бяха засегнали две трети от тялото и крайниците и не успяхме…
— Разбирам. Благодаря за обаждането.
Юнкер постави телефона си върху бюрото и изхлузи връхната си дреха. Беше осем и половина. Преди два часа се бе събудил след нощ, прекарана в неспокоен сън. И все пак се чувстваше по-добре от снощи, макар разговорът с Шарлоте още да го гнетеше.
Седна и си разтвори бележника. От години бяха въведени електронни досиета, ползваха се електронни календари, дигитални записки и какви ли не още технологични чудесии, но Юнкер имаше друг начин да държи в ред мислите си, да организира живота си. Съставяше списъци. Под формата на точки. Номерирани редове. „Аналогово ченге“ — нарече го наскоро по-млад колега.
„1. Лаптоп, флашка за НЦКП, камък за НЦК в Айбю“ — написа Юнкер. НЦБК беше съкратено от Национален център за борба с киберпрестъпността. „2. Свържи се с Карстен Петерсен. 3. Съседът Йенс Расмусен?“
Юнкер поседя, загледан в списъка. После добави „4. Шарлоте“.
Взе телефона и набра номер. Разнесоха се два сигнала „свободно“.
— Йонас Мьорк на телефона.
Шефът звучеше както винаги свеж, дори прекалено свеж, и явно напълно неповлиян от факта, че е сутринта от първия ден на Новата година.
— Честита Нова година, Юнкер! Добре ли изкара празника? Весело ли посрещнахте Новата година? Как върви случаят? Или, по-точно, случаите?
Майчице, как страшно го нервираше навикът на Мьорк да изстрелва въпросите си като със съветска „Катюша“. Юнкер реши да прескочи любезностите и да кара направо.
— Тунизиецът… най-тежко пострадалият при пожара в бежанския център, е починал. Сега, освен двойно убийство разследваме и умишлен палеж, довел до смърт.
Отсреща се възцари мълчание.
— Там ли си? — попита Юнкер след десет секунди.
— Да, да, тук съм. Обмислям какво да… какво да направя.
— Какво толкова има да му мислиш. Налага се да ми изпратиш подкрепление. И толкова по въпроса.
— Разбирам те, но както вече ти обясних, не е никак просто. Кадрите не достигат. Впрочем има ли някакъв напредък в разследванията?
Юнкер се замисли как да формулира отговора си.
— Дааа… открих лаптоп и флашка в двора на семейство Ларсен. Бяха скрити под кучешка колиба.
— Кучешка колиба?
— Да. Погледнато в общ план, всичко се връзва. Както стана въпрос, семейството са гледали две страховити кучета в клетка, до които никой не би посмял да припари. Ще изпратя устройствата в Айбю, та колегите да проникнат в компютъра. За анализ има и един камък.
— Камък…?
— Да. — Юнкер се поколеба дали да се впуска в обяснение на интуитивните си подозрения, но се отказа. — Да, камък.
— Добре. Ето какво ще направим. Следобед мои хора заминават за Копенхаген, за да сменят свои колеги. Ще се отбият в Сенсте и ще вземат пратката. След половин час. Друго?
За две-три секунди Юнкер се замисли.
— Има сведения, че Бент Ларсен е изповядвал крайнодесни възгледи. Граничещи с неонацизъм. Трябва да се поразровим. Моля те, не споменавай това пред медиите, ако те питат как върви разследването.
— А пожарът в бежанския център?
Юнкер реши да не му съобщава за изчезналия афганец.
— Двама от тримата пострадали са замесени в изнасилването и не изключваме между двете престъпления да има връзка. Но предпочитам да не става достояние на пресата.
— Добре. Ако медиите поискат информация от мен, ще ги залъжа с общи приказки. Бива ме в словесната еквилибристика.
Йонас Мьорк го каза без капчица ирония, със сухо констатиращ тон, сякаш говореше за способността си да тълкува теорията на относителността на Айнщайн.