— Да, по дяволите. Постарай се да се видите още днес.
Сине кимна.
— Има и още нещо. Дина прегледа повторно видеозаписите от магистралата. И добре е направила, защото системата очевидно е дала грешка. Или някой е пропуснал нещо. Така или иначе, Дина откри къде по магистралата реното се е отклонило.
— Кога го е установила?
— Нощес, в малките часове. Представи си колко празнично си е изкарала. Няма да е зле да я похвалиш. Ще се почувства оценена.
— Хмм. Добре. И така, кой път са хванали?
— Към Сенсте.
Мерлин се поизправи на стола, плъзна се напред и присви очи.
— Сенсте ли каза?
Сине кимна.
— Стига, бе. Нали точно там… Юнкер…
Сине кимна.
— Да. И преди няколко дни там беше извършено двойно убийство, нали?
— Да. И опит за палеж на бежански център.
— Знаеш ли нещо за убийствата и за палежа?
— Общо взето почти нищо. Жертвите са мъж и жена, семейна двойка. Убийствата са извършени с особена жестокост: строшили им главите с железен прът… не… май беше тръба. Но аз си имах… ние си имахме други грижи. Освен това националните медии почти не отразиха случая.
Мерлин се изправи, отиде до прозореца и мълчаливо се загледа в сутрешния сумрак. След около минута се обърна.
— Каза ли на някого за констатацията на Дина?
— Не. — Сине поклати енергично глава. — Ти си първият, с когото разговарям тази сутрин.
— А Дина?
— Не знам дали е пристигнала на работа. Разбрахме се да се срещнем в осем… — Сине извади от джоба телефона си и погледна екрана. — А вече е осем. Не си представям, че тя ще… Доколкото виждам, освен нас още не е дошъл никой. За какво мислиш?
Той се върна и седна зад бюрото. Облегна се назад на стола и сключи ръце на тила си.
— Чудя се кога и на кого да съобщим новата информация.
— Най-напред трябва да се свържем с Юнкер.
Мерлин кимна.
— И аз така мисля. Не знаем със сигурност дали между насочването на колата към Сенсте и двете убийства там има връзка, но…
— Има, разбира се — усмихна се сухо Сине.
— Не можем да сме сигурни — сви рамене началникът.
— Възможно е да е случайно съвпадение. Трябва обаче бързо да проучим въпроса. Юнкер е най-подходящият човек да ни помогне. Но ако се обърнем първо към него, ще нарушим каналния ред. На хартия Юнкер е началник на местен участък.
— Не му ли е възложено да ръководи разследването на двойното убийство? Поне аз така чух.
— Сигурно. И въпреки това…
Сине се почеса по главата. По дяволите, как сърбеше. Да не беше хванала пак въшки? В момента нямаше нерви да го понесе.
— Смяташ ли да уведомиш директора на полицията? Още сега, имам предвид?
Мерлин се вторачи в сумрака навън. Потупваше с показалец върха на носа си — обичаен навик, когато размишлява.
— В такъв случай директорът ще бъде длъжен да докладва сведенията на министъра на правосъдието, иначе рискува да го обвинят в небрежност при изпълнение на служебните си задължения.
— Както и теб, ако не съобщиш на директора…
Ерик Мерлин си свали очилата, вдигна ги към светлината и ги избърса с крайчето на тъмносиния си пуловер.
— Да… така е. Но и аз, и ти сме наясно какво най-вероятно ще се случи, ако информацията стигне до знанието на министъра.
Сине кимна.
— Политиците ще поискат да включим спецчастите. И преди да преброим до три, ще довтасат Полицейският отряд за бързо реагиране, Антитерористичният отряд и Корпусът на бойните плувци.
Сине знаеше как разсъждава Мерлин. Защото Юнкер я бе научил да разсъждава по същия начин. Мерлин и Юнкер бяха следователи от старата школа. Отпреди Единайсети септември. От времената, преди тероризмът да се превърне в призмата, през която се разглежда кажи-речи всяка форма на престъпност. Мерлин и Юнкер щяха да отидат толкова далеч, колкото изобщо е възможно — и оправдано — за да заловят живи заподозрените в което и да е престъпление, та да бъдат изправени пред съд. Двамата бяха наясно, че ако Полицейският отряд за бързо реагиране и спецчастите на въоръжените сили се намесят, ходът на операцията ще протече по техните правила.
Ключовата дума в подхода на Мерлин и Юнкер беше „оправдано“. Симон Спрангструп и предполагаемият му съучастник не бяха обикновени гангстери. Ако интуицията на Сине не я лъжеше — а тя рядко я подвеждаше — двамата мъже можеха да бъдат наречени с изтърканото определение от света на екшън филмите „машина за убийства“. За жена, наближаваща средна възраст, Сине се намираше в добра физическа форма. И стреляше по-точно от повечето си колеги. Но тя си даваше сметка, че застане ли лице в лице със Симон Спрангструп, ще изгуби дуела в 99 от 100 случая, независимо какво оръжие използват. Ако пък не са въоръжени, той ще я смаже, както тя смазва молците, които, необяснимо защо, продължават да извират от бурканите с брашно и мюсли в кухнята й във Венльосе.