Но под кожата на Юнкер още живееше тринайсетгодишното момче, чието най-силно желание бе, ако ще само за миг, маститият адвокат, харизматичният Моенс Юнкерсен да го погледне с обич в очите и да го нарече „синко“.
Няма да се случи, помисли си Юнкер. Всичко е свършено. Стегни се, мъжки.
— Татко, трябва да тръгвам. Гладен ли си?
Старецът поклати глава.
— Добре. До по-късно.
Преди да излезе, Юнкер се отби в банята, отвори шкафчето на стената и извади стара опаковка с лейкопласт. Погледна се в огледалото. Избиващата цицина туптеше. Най-вероятно окото му щеше да посинее, но раната, дълга едва половин сантиметър, не особено дълбока и точно на ръба на очната кухина, не се нуждаеше от шиене. Късмет, че пръстенът на баща му не се заби право в окото му. Отряза парче лейкопласт и го залепи върху раната.
Излезе и позвъни на вратата на съседите. Отвори Йенс Расмусен.
— Юнкер — усмихна се дружелюбно той. — Каква приятна изненада. Честита Нова година.
— И на теб. Извинявай за безпокойството.
— Ни най-малко. Със съпругата ми разчистваме след снощи. Няколко приятели ни бяха на гости. Влез.
Юнкер окачи якето си на закачалката и последва Йенс Расмусен в просторното помещение, съчетаващо кухня и трапезария.
— Да ти предложа нещо? Чаша кафе?
— Ако и ти…
— Май имам нужда да пийна кафе. Откарахме до късно…
Пак се усмихна.
На прага се появи жена. Беше висока почти колкото съпруга си, установи Юнкер. И като мнозина над среден ръст ходеше леко приведена. Беше много слаба, с широк ханш и с тъмноруса, къдрава коса. И жените на нейната възраст ли се къдрят при фризьор, запита се Юнкер. Носеше тъмносиня жилетка и шотландска пола на зелени и тъмножълти карета. Черни очила с рогови рамки допълваха стереотипната представа за учителка от времето на Юнкеровото детство.
— Юнкер, запознай се с Елисабет, съпругата ми. Елисабет, това е нашият съсед. Или, по-точно, синът на нашия съсед.
Елисабет Расмусен се усмихна сдържано, но дружелюбно и му протегна ръка.
— Няколко пъти съм те виждала с велосипеда. Приятно ми е.
Йенс Расмусен сипа кафе във филтъра и вода в резервоара на кафемашината. Огледа Юнкер с наклонена глава.
— Какво… да не си се сбил по новогодишному?
Юнкер се намръщи. После се сети за цицината и опипа лепенката.
— А… за това ли питаш?
Поколеба се дали да не му каже истината, но нямаше нерви пак да дъвче проблемите с баща си.
— Не… сигурно ще прозвучи като клише, но снощи си цапнах главата в един кухненски шкаф. — Юнкер се усмихна пресилено. — Е, бях обърнал две-три-четири чашки винце…
Йенс Расмусен го изгледа внимателно.
— На всеки се случва. — Отвори долап и извади три чаши. — Не забравяй, че предложението ни продължава да е в сила. Дотрябва ли ти помощ за баща ти, само кажи.
— Благодаря — кимна Юнкер.
— Впрочем на какво дължим тази чест? Като оставим настрана колко приятно е да се отбиеш у нас по случай Новата година.
— Искам да те питам няколко неща… във връзка с убийството на Бент и Анете Ларсен.
Юнкер засече кратко споглеждане между съпрузите.
— Няма проблем. Заповядай в кабинета, та Елисабет да продължи с разтребването.
Кабинетът се помещаваше в пристройка към къщата. Беше просторен, обзаведен с две бюра, кушетка и библиотека на цяла стена.
— Много четеш. — Юнкер кимна към библиотеката.
— И аз, и съпругата ми. И двамата сме учители по датски. Опитваме се да насърчаваме и децата ни да четат. Не е особено лесно — усмихна се съседът.
— Представям си.
Юнкер отдавна бе изоставил опитите да накара децата си да отворят книга.
Йенс Расмусен седна до едното бюро, Юнкер — на кушетката.
— Какво те интересува? — попита домакинът.
— Предположението ти за политически пристрастия на Бент Ларсен се потвърди. Залитнал е към крайнодясното. Присъединил се е към тъй наречената организация Северно движение за съпротива. Чувал ли си за нея?
Йенс Расмусен се позамисли и поклати глава.
— Хммм… наименованието ми звучи познато, но не знам нищо повече. С какво се занимава?
— Представлява неонацистко движение, основано в Швеция. Впоследствие се появява клон и в Дания. Бент Ларсен определено е бил негов член.
— Ясно. Връзва се с онова, което ти казах за Ларсен. С предположението ми, че се е забъркал в нещо подобно.
Юнкер кимна.
— Да. Обаче ти го наричаш предположение. А всъщност след изхвърлянето му от партията двамата сте се срещали.