Ето, ти сам отвори темата, помисли си Юнкер, но запази мълчание.
— Но, уверявам те, такова нещо няма. Мразя нацизма. По дяволите, по време на окупацията баща ми е бил деец от Съпротивата. Заподозрян ли съм в нещо? Поне това можеш да ми кажеш, нали?
Юнкер отиде до вратата, спря и се обърна към Йенс Расмусен.
— Вече ти обясних. В момента разследваме три тежки престъпления. Благодаря, че прие да ти задам няколко въпроса. Нямам представа дали ти и съпругата ти възнамерявате да пътувате някъде в близките дни, но ако е така, моля да ме уведомиш. Защото изобщо не е изключено да се наложи да ти задам допълнителни въпроси. Е, благодаря за съдействието. Не ставай. Сам ще намеря изхода.
Тъкмо влезе в участъка, и му звънна Никлас Блум от НЦБК.
— Пред мен са лаптоп и флашка. Поръчал си да ги прегледам.
— Много си бърз. Получил си ги преди не повече от час, предполагам.
— Току-що ги донесоха. Още дори не съм опитал да вляза в лаптопа. Прегледах обаче файловете във флашката: копия от два имейла. Не са криптирани. И ти можеш да ги отвориш. Препратих ти ги. Сигурно искаш да ги прочетеш час по-скоро.
— Благодаря. Дай знак, като проникнеш в лаптопа.
— Непременно.
Юнкер захвърли шубата си на заседателната маса и седна зад бюрото. Отвори имейла от Никлас Блум и кликна върху прикачения файл.
Съдържаше две кратки съобщения, и двете от 22 декември. Първото, изпратено в 23,37, второто — отговор — в 23,42. Юнкер ги прочете за по-малко от десет секунди. За всеки случай ги прочете още два пъти. Не защото текстът беше трудноразбираем. Всъщност шепата думи не изискваха задълбочено интелектуално проникновение, за да ги проумее човек. И въпреки това отне време, преди да схване смисъла на информацията. Едва при третия прочит осъзна в дълбочина какво всъщност държи в ръцете си. Осъзнаването се разширяваше като концентрични кръгове във вода и същевременно смайването му растеше.
„Утре. Ще нападнат място в Копенхаген, не знам кое. Около обяд. Само двама са. Не знам къде са сега. Местят се. Дано не са ме разкрили“ — гласеше единият имейл.
„Благодаря. Действам.“ — пишеше в другия.
И двете писма бяха изпратени от профили в gmail, съответно от акаунт peter.petersen666 и jens.jensen222.
В продължение на пет минути Юнкер се взира в екрана. После си извади мобилния и набра стотици пъти набиран номер.
— Юнкер… тъкмо се канех да ти звънна — каза Мерлин.
Трийсет и трета глава
Сине предпочете да не използва асансьора и тръгна по стълбите към подземния паркинг на десет метра под площад „Израел“. В обширното ниско помещение колите се брояха на пръсти. Студена светлина от луминесцентни лампи чертаеше строго разграничени един от друг бели участъци върху лъскавия светлосив под и по пастелнозелените стъклени мозайки по стените. Хора не се мяркаха. Чуваше се единствено слабо бръмчене от вентилационната инсталация и едва доловима неангажираща блудкава музика — кадифеномек, безличен фънк, изпълнен на саксофон.
Подметките на Сине скърцаха по противоплъзгащата се подова настилка. Извади си мобилния. Десет без пет. 39-и сектор, отделен от другите, се намираше в дъното на подземието. Сине спря и надникна. Имаше само четири паркирани автомобила и тя на мига видя светлосивото пежо. Озърна се. Помещението с площ на футболно игрище оставаше безлюдно. Отиде до пежото, бръкна под задния ляв калник, напипа ключ, отключи колата и се качи вътре.
Страничните огледала и огледалото за обратно виждане бяха облепени със светлокафяво тиксо. Сине постави телефона си върху подлакътника зад скоростния лост между двете предни седалки и отпусна глава на облегалката. Чуваше как бие сърцето й. По-ускорено от друг път. Беше максимално нащрек и очакваше всичко. И въпреки това се стресна не на шега, когато внезапно лявата задна врата се отвори и някой седна на задната седалка.
— Не се обръщай.
Гласът беше нисък, мек и приглушен. Сякаш човекът говореше през парче плат. Тя си представи как е увил шал около долната част на лицето си. Копенхагенец, предположи по говора. Добре образован. Горна класа. Или най-малкото горна средна класа.
— Слушам — каза тя.
— Изключи си телефона и ми го дай. Въоръжена ли си?
— Да. А ти?
Той не отговори.
— Извади си пистолета и ми го подай назад. С дръжката към мен.
— Отлично знаеш, че няма как да стане. Няма да предам оръжието си.
— Напротив, ще го направиш. Иначе всичко пропада.
— Положително разбираш, че просто е изключено да ти дам пистолета си.