— От БЕХ разсъждават по-рационално, отколкото сме свикнали, каза ти. Кои сте вие? Къде работиш?
Той се засмя сухо.
— Нали не очакваш да ти кажа. В противен случай цялата тази тайнственост щеше да бъде напълно излишна.
— Кое ми гарантира, че онова, което ми разказа, е истина? Как да проверя дали е вярно?
— Съвсем просто е. Не можеш. Или ми вярваш, или не.
— Но щом си толкова подробно осведомен за БЕХ, колкото твърдиш, защо не си… защо онези, за които работиш, не са… осуетили атентата? Деветнайсет души изгубиха живота си. Шест деца, дявол да го вземе!
— Това е… — Той търсеше думите. Въздъхна. — Нищо не мога да ти кажа по въпроса. За жалост. Вие трябва да разчепкате случая. Само едно ще добавя: някой не си е свършил съвестно работата.
— Съветваш ме да гледаме към Службата за военно разузнаване…
— Да, добра идея е.
— Но… защо точно към СВР? Те са специализирани да набират разузнавателна информация от и в чужбина, нали? А информация за Дания набира Агенция „Вътрешна сигурност“.
— На хартия — да. Понякога обаче границите между двете служби се размиват. — Засмя се сухо. — И в пряк, и в преносен смисъл. БЕХ е създадена в Южна Швеция, а когато проверих последно, провинция Сконе все още не беше върната на Дания. Колкото и общо да имаме с шведите, Швеция си е „чужбина“.
— Във „Вътрешна сигурност“ знаят ли нещо по този въпрос?
— Твърде е възможно.
— Защо просто не ми кажеш…
— Кое от всичко, което ти „снесох“, не разбираш? За последен път: повече от това не мога да те информирам.
Той отвори вратата.
— До стълбите при парк „Йорсте“ стои паркиран черен мерцедес. Ще пъхна телефона ти и пистолета в платнена торба и ще ги оставя зад дясната предна гума. Изчакай пет минути и тогава слез. Говоря съвсем сериозно. Безсмислено е да се опитваш да ме проследиш. Направиш ли го, ще съжаляваш.
Той се изниза от колата, затръшна вратата и изчезна; Сине дори не успя да гъкне.
Тя говори цели десет минути, без Мерлин да я прекъсне. Може и да си внушаваше, но й се стори, че с напредването на разказа й началникът става все по-блед.
— Прекалено невероятно е, нали? — попита тя.
Мерлин мълчеше. Взираше се невиждащо в пространството, а не беше ясно и дали я чува. По едно време дори придоби вид на каменна статуя с ръце, отпуснати върху бюрото, и съсредоточен в точка около педя над главата на Сине. После се освести, погледна я в очите и кимна.
— Да. Трудно е да се проумее. Преди няколко седмици говорих с колега от „Вътрешна сигурност“ и той ме увери, че в момента зорко следят да не би в даден момент да възникне сътрудничество между най-радикалните левичари и ислямистите. Но между крайнодесни и ислямисти… съмнявам се от „Вътрешна сигурност“ да са го очаквали.
— Не са. Никой от нас не го е очаквал. Какво ще правим?
Мерлин започна да си потупва носа. Една минута измина в мълчание. Мобилният му звънна. Той погледна екранчето.
— Юнкер… тъкмо се канех да ти звънна.
Трийсет и четвърта глава
От няколко седмици Юнкер не се беше чувал с бившия си началник.
— Знаеш, че работя по разкриването на убийството на двама съпрузи в Сенсте. Разследвам и предумишлен палеж с последвала смърт…
— Да — потвърди Мерлин. — Или, по-точно, не знаех, че някой е починал вследствие от пожара.
— Трагичната новина е от тази сутрин. Един от пострадалите е издъхнал. Вчера в дома на убитите съпрузи открих лаптоп и флашка. Мъжът е поддържал връзка с неонацистката организация Северно движение за съпротива, както научих от „Вътрешна сигурност“. А преди няколко минути от НЦБК ми съобщиха какво е записано на флашката. И то е доста… доста интересно.
— Да чуем.
— Копия на два имейла. Единият е изпратен на 22 декември късно вечерта. Гласи: „Утре. Ще нападнат място в Копенхаген, не знам кое. Около обяд. Само двама са. Не знам къде са сега. Местят се. Дано не са ме разкрили.“