И как, по дяволите ще я локализираме? — запита се наум Юнкер. В околностите на Сенсте гъмжи от запустели къщи. Някои са разположени съвсем уединено и двама души спокойно могат да се укриват там дни наред, без някой да ги забележи, особено при студа през изминалите няколко дни, когато хората гледат да не си подават много-много носа навън.
— Ще ти изпратя малък екип за подкрепление. Пристигат довечера. Има ли къде да отседнат? — попита Мерлин.
— До жп гарата има хотелче. Ще проверя за свободни стаи. Положително ще се намерят. Все пак Сенсте не е Сейнт Мориц.
Прекъснаха. Юнкер поседя с ръце, сключени на тила, вторачен в стария таван от опушено стъкло в бронзирани рамки. Още не бе в състояние да прозре или да обясни взаимовръзката между отделните събития през изминалата седмица. И все пак изпитваше огромно, почти физическо облекчение, задето внезапно започна да долавя подобие на закономерност. Инстинктивно чувстваше, че е близо до убийците на Бент и Анете Ларсен. Отпечатъците от стъпки в таванското помещение в дома на семейната двойка… тъмната сянка, която го следваше, докато той, пиян, лъкатушеше към къщи онази нощ… камъчето върху оградата.
Убийците се намираха в Сенсте. Или някъде наблизо. В това Юнкер беше сигурен. И го държаха под око.
Юнкер посегна да хлопне капака на лаптопа, но видя, че е получил нов имейл. Прочете адреса на изпращача и текста в полето за темата и се вцепени.
„Съобщение от бригада „Етел-Ал-Хусайни“.
Докато обмисляше как да постъпи, пулсът му се ускори. Към имейла беше прикачен файл — видеоклип. „Този запис ще бъде оповестен съвсем скоро“ — пишеше в имейла. Рационалното поведение в съответствие с официалните разпоредби изискваше да изтрие имейла или поне при никакви обстоятелства да не отваря видеото. IT отделът в полицията им бе проглушил ушите с предупреждения да не отварят имейли или файлове от непознат изпращач.
Юнкер стана, отиде до прозореца и плъзна поглед над площада. Припадаше мрак. В смътната светлина от уличните лампи видя, че е завалял сняг. Сипеха се мънички, фини снежинки, а северният вятър ги навяваше в миниатюрни преспи до стените на сградите и по предния капак на колата му.
Върна се и седна зад бюрото. Кликна върху файла.
Десет секунди бяха нужни компютърът да го зареди. И видеото тръгна.
Записът беше направен в сумрачно помещение — стар обор или плевня с варосани стени и бетонен под. Насред помещението стоеше мъж в черни торбести войнишки панталони, черно войнишко яке и черна качулка на главата с прорези само за очите и устата. По дрехите му не се виждаха никакви емблеми или други отличителни знаци. Беше обут в тежки тъмнокафяви ботуши. Марка „Meind“, не се съмняваше Юнкер, без да вижда надписа.
Мъжът беше висок и макар безформените дрехи да не позволяваха да се прецени категорично, навярно мускулест. Или най-малкото широкоплещест. Извади лист хартия и започна да чете:
— Сега целият свят е наясно с огромната мощ на бригадата „Етел-Ал-Хусайни“. С успешно извършената атака на 23 декември на „Нютор“ в Копенхаген ние демонстрирахме на какво сме способни. И това е само началото. Скоро ще нанесем следващия си удар. Нищо и никой не е в състояние да ни спре.
Гласът беше дълбок и звучен. Мъжът говореше съвършено безукорен датски, без намек за акцент. Израснал е в Дания, отсъди Юнкер. Датчанин е.
— Нападението беше нашата първа крачка в борбата срещу еврейското господство и същевременно шамар в лицето на упадъчния западен начин на живот и на десетилетните империалистически войни в Близкия изток. Ще последват още атаки. Ще покосяваме напълно неочаквано.
Мъжът сгъна листа и го пъхна в джоба на якето си. После се изпъна по войнишки.
— Смърт на САЩ. Смърт на Израел. Смърт на евреите. Смърт на предателите — изрече той високо и с патос.
Направи две крачки встрани. Камерата го следваше. Застана до стол, на който седеше прикована жена. Ръцете й, изглежда, бяха завързани зад облегалката. Сребристосива лента тиксо, усукана около главата й, запушваше устата. По главата на пленницата се виждаха рани от одраскване, страх извираше от облещените й очи. Страх, какъвто Юнкер не бе виждал в очите на жив човек. Стисна зъби и сви здраво юмруци — чак кокалчетата му побеляха.
Знаеше какво предстои да се случи.
Мъжът се наведе и вдигна от пода до стола желязна тръба, дълга около метър. Пак застана мирно. Вдигна дясната си ръка с четири свити пръста и вирнат показалец.