— Ясно — прекъсна го Сине. — Добре. Кой влиза във въпросния спомагателен екип?
— Трима от „Вътрешна сигурност“. Виктор и още двама, не знам кои. Най-вероятно са от групата по наблюдение и имат най-голям оперативен опит. Освен тях тримата — ти и Юнкер. И Трулс.
Сине не съумя да прикрие сепването си, когато сърцето й претупа. Мерлин обаче не забеляза нищо. Или поне тя се надяваше да е така.
— Трулс ли? — Сине се постара да говори със съвсем спокоен, неутрален тон. — Той не е ли прекалено стар за такава задача?
— Прекалено стар ли? Та той е няколко години по-млад от Юнкер. И в много по-добра форма, сигурен съм.
— Да, но Юнкер все пак е…
— Доколкото си спомням, на последния контролен изпит по стрелба Трулс се справи по-добре и от теб, и от Юнкер. Подчертано по-добре. Спокоен е, има богат опит. С две думи, Трулс е великолепен детектив…
— Да, но…
— Я ми кажи, какъв ти е проблемът с Трулс Микелсен? Не за пръв път…
Сине размаха отбранително ръце.
— Стига, стига. Нямам проблем с Трулс. Абсолютно никакъв.
„Освен че е шибан изнасилвач и мястото му е зад решетките“ — довърши тя наум.
— Само трима от „Вътрешна сигурност“, казваш. Не предложиха ли да изпратят още?
— Предложиха, разбира се. В такива случаи те винаги се натискат. Но аз се възпротивих. Главното не е да заловим терористите, а да надушим къде се укриват. В това отношение не си представям по-добри професионалисти от Юнкер, Трулс и теб. Разчитам сами да се придвижите до Сенсте. Говори с Трулс да пътувате заедно.
„Абсурд“ — помисли си Сине.
— Предай му, че ще пътувам сама. Ще се прибера вкъщи да се преоблека, преди да потегля. — Сине се изправи. — Я ми кажи, всъщност кой ръководи операцията в Сенсте? „Вътрешна сигурност“ или…
— Начело е Юнкер.
Сине кимна.
— Добре. Като пристигнем, ще се свърже с теб.
— Мхм.
Тя тръгна към вратата.
— Сине?
— Да? — Тя се обърна.
Мерлин я погледна в очите.
— И умната. Не поемай никакви рискове.
Усмихна му се унило. Знаеше, че е напълно немислимо да изпълни мисията, без да поема рискове. Мерлин също го знаеше. По-добре от всеки друг.
— И кога се прибираш?
Нилс се стараеше да говори нехайно. Седеше до кухненската маса с чаша вода пред себе си. И в дневната, и в кухнята беше почистено и разтребено. От новогодишното парти не бе останала и следа. Сине се затрудняваше да отгатне дали съпругът й е ядосан, кисел, или го мъчи такъв махмурлук, че му е все тая къде ще ходи тя, ако ще да е на Марс. Тя сви рамене.
— Предварително няма как да ти кажа. Но не ми се вярва да продължи дълго…
— И какво собствено ще правите?
Тя се замисли. Всъщност беше съвсем просто: не бива да казва нищо никому, дори на съпруга си. Сине седна до масата.
— Ами… знаем приблизително къде се укриват. Но се налага да определим точното им местоположение, за да се намесят спецчастите. И нашата задача е… общо взето, да ги открием.
— И къде… знам, знам, нямаш право да говориш. — Нилс се усмихна накриво.
— Така е. Нямам.
Той хвана чашата с две ръце и я завъртя.
— Не звучи съвсем безобидно… — Погледна я право в очите. — Всъщност звучи адски опасно. Онези типове са напълно безскрупулни, нали?
Сине погледна встрани. Търсеше точните думи.
— Ами… ъъъ… ще бъдем внимателни. Нашата задача не е да ги хванем, само да ги локализираме. Познаваш ме…
— Да — прекъсна я Нилс с горчива усмивка и пак стана сериозен. — Да, познавам те. Точно това ме притеснява най-много. Познавам те.
Помълчаха.
— Защо не възложат задачата на друг, без семейство… без деца…
Тя въздъхна.
— Защото, общо взето, всички имат семейства. Съпруги, съпрузи, деца, малки деца… мнозина в нашия отдел имат по-малки деца от нас. Същото важи и за колегите от „Вътрешна сигурност“. Освен това… постарахме се екипът да включва най-способните. Няма как. Знаеш го добре.
Нилс сведе поглед. Протегна ръка над масата. Тя я улови.