Юнкер отиде до прозореца и огледа безлюдния площад. Навярно се спотайват някъде в мрака, прикрити от снежната фъртуна, и наблюдават черния му силует зад осветения прозорец. Сигурно са го правили и преди. Следели са го. Държали са го под око. Това говори донякъде… не, говори много красноречиво за житейската им нагласа, да, за безстрашието им. Не са се спотайвали в тайна квартира, а са обикаляли наоколо, включително в Сенсте. Но защо не са офейкали? Единственото смислено обяснение беше, че планират нов атентат. Юнкер потисна тръпка от ужас и се върна зад бюрото. Извади мобилния си телефон.
Имаше нов имейл. От Шарлоте. И есемес. Защо не го бе чул? Защото телефонът му, разбира се, пак беше минал самоволно на беззвучен режим. Случваше се непрекъснато, докато стоеше в джоба му. Бутонът беше развален. Юнкер изруга и отвори имейла.
„Трябва да говорим незабавно. Не ми звънна, както обеща. Затова сега идвам при теб.“
Юнкер прочете писмото два пъти. Беше изпратено в 14,32. Отвори есемеса. „След малко пристигам в Сенсте. Къде си?“ — гласеше съобщението, изпратено преди десет минути.
Той се паникьоса. Не се случва наистина. Не сега, дявол да го вземе. Стомахът го присви.
„В участъка съм, на площада“ — набра и натисна „изпрати“. След пет минути вратата се отвори.
Сърцето му подскочи. Сняг посипваше косите й. Червените кичури, подаващи се изпод снега, приличаха на кървави пръски насред белотата. Изглежда изморена, помисли си Юнкер. Изморена и… отчаяна. Шарлоте прекрачи прага и спря до вратата. Мълчеше. Снегът в косите й започна да се топи. Вода потече по челото й, по скулите, по бузите. Като сълзи.
Юнкер се изправи.
— Шарлоте… — отрони. — Скъпа…
— Защо не се обади? — Никога не бе виждал такъв поглед в очите й — пропит с гняв и студенина.
Сърцето му се разблъска със скоростта на стремглаво препускащ товарен влак.
— Обеща…
— Знам — кимна той. — Но… случиха се… в момента е…
Приближи се до нея. Не издържаше повече да я вижда как стои до вратата.
— Няма ли… да си съблечеш палтото? Ела да ти…
Тя не помръдна. Юнкер застана зад гърба й и повдигна черното палто от раменете й. Ръцете й висяха отпуснати.
— Дай ми шала си.
Тя разви зеления плетен шал и му го подаде. Юнкер изтръска снега от палтото й и го окачи заедно с шала на закачалката.
— Ела да седнеш. — Издърпа стол до масата за срещи. — Ще пийнеш ли едно кафе?
Тя кимна. Той влезе в задната стаичка и включи кафе машината. Върна се и седна до масата, срещу Шарлоте.
— Много съжалявам, че не ти се обадих. Но просто не можех… — търсеше точните думи. — Просто не бях в състояние да поема и въпросителните около нашето бъдеще… необходимостта да вземем решение за нашата… докато всичко останало около мен се сгромолясва. Татко… новата ми работа… двете… вече три убийства…
— Мартин, искам да се разделим.
Той преглътна. От известно време добре знаеше, че нещата отиват натам, и в него тлееше страх. И въпреки това го покоси шок, когато думата — непроизносимата дума — бе изпусната за пръв път по повод тяхната връзка. Дори самото изричане на думата „раздяла“ променяше коренно техните отношения. От множеството разводи, сполетели приятели, роднини и колеги, разводи, на които през годините Юнкер и Шарлоте бяха станали свидетели, а в редица случаи се бяха опитвали и да посредничат между скараните съпрузи, Юнкер знаеше едно: веднъж изпусната в пространството, думата предизвиква нещо необратимо. Чувствителността, невинността, която носи в себе си всяка неподправена любовна връзка, загнива и в общуването между двамата възниква нова, небивала дотогава грубиянщина. При споменаването на думата „раздяла“ като възможен изход от цялата ситуация, правилата на играта се променят завинаги. От този миг нататък все едно се опитваш да играеш футбол по правилата на ръгбито. Настъпва времето да дебнеш сгоден случай, за да нанесеш неочаквана атака.
Юнкер стана и отиде до прозореца. Снежната виелица се бе усилила. Вятърът — също. Как да постъпи? Обърна се. Тя го погледна право в очите. Нейните плуваха в сълзи.
— Много ми е мъчно, Мартин — избърса една търкулнала се сълза.
Той се върна до масата и седна. Протегна ръце и улови нейните. Тя не ги отдръпна.
— Знам. И на мен ми е мъчно. Осъзнавам, че аз… аз… — търсеше думата.