— … прецаках нещата — предложи Шарлоте.
— Да, може да се каже — усмихна се насила Юнкер.
— Какво се е случило с окото ти? — Тя посочи своята вежда.
Юнкер докосна лепенката върху раната.
— Ами… такова…
— Моенс ли те удари?
Юнкер кимна.
— Чак толкова ли е зле?
Той кимна повторно.
— Да. Цапардоса ме… май се уплаши от мен. Не успя да ме познае. — Юнкер сви рамене. — Или пък ме е познал и ме фрасна, защото не може да ме понася.
— Еее, стига глупости. Ти какво направи?
— И аз го ударих. Праснах го по рамото и той падна на пода. Действах първосигнално… така ми кипна… струпаха ми се толкова неща… той… аз и ти… всичко.
— Той пострада ли сериозно?
— Не, струва ми се.
Юнкер се изправи, влезе в задната стаичка и донесе две чаши кафе. Седна и погледна часовника.
— Шарлоте, трябва да го обсъдим обстойно. Но проблемът е, че след около час в Сенсте пристигат петима мои колеги. Нямам право да ти разкривам подробности… но, с две думи, подозираме, че извършителите на терористичния атентат на „Нютор“ се укриват в тукашния район.
— В Сенсте? — Шарлоте не скри скептицизма си.
— Да. Редица факти ни насочват насам и говорят, че двете убийства в Сенсте, които аз разследвам, са свързани с атентата. А навярно и с умишления палеж на бежанския център. Задачата ни е да открием терористите. И то бързо.
Шарлоте отпи глътка кафе.
— С две думи, ми казваш, че в момента нямаш никакво време да говориш с мен, така ли?
— Очаквам колегите да пристигнат от Копенхаген всеки момент. Довечера ще проведем съвещание в опит да начертаем план за действие. За днес няма да предприемаме нищо повече. Същинската работа ще започнем утре сутринта.
— Само за твое сведение, докато пътувах насам, чух по радиото, че се очаква снежната буря да се развихри през нощта и да достигне най-голямата си мощ някъде утре около обяд.
Юнкер въздъхна.
— Да, знам. Не можем да направим друго, освен да стискаме палци да не се окаже толкова свирепа, колкото прогнозират синоптиците.
Шарлоте го изгледа изпитателно. Леко безпокойство ли долавяше в зелените й очи?
— Ако питаш мен, задачата ви е пълна отврат. Дори само да ги откриете. Може да се укриват къде ли не. В околността бъка от празни къщи. А като добавим и всички летни вили…
— Да не би да не знам.
— За сметка на това те сто на сто знаят къде се намирате вие. Едва ли са толкова малоумни, да не са разбрали, че в града има полицейски участък и вие работите там. Така де, в случая не съм специалист, но честна дума, вие, изглежда, сте на път да им се поднесете на тепсия с надпис „Ето ни, елате да ни видите сметката“.
Юнкер се поколеба дали да не признае на съпругата си, че най-големи шансове да пипнат извършителите биха имали именно ако заложат себе си като стръв. В крайна сметка предпочете да й спести това разяснение.
— Да не избързваме със заключенията — ограничи се да отбележи той.
— Кои твои колеги ще дойдат от Копенхаген? Познавам ли ги?
— Сине — с нея се познавате. Май си се срещала и с Трулс Микелсен.
— А, да, оня надут пуяк. Никак не ми е симпатичен.
— Но е способен полицай. Ще дойдат и трима от „Вътрешна сигурност“.
— Колко успокоително.
Като мнозина журналисти и Шарлоте нямаше особено високо мнение за агентите на тайните служби. Юнкер предпочете да пропусне покрай ушите си саркастичната й забележка.
— Шарлоте, обещай ми да запазиш чутото в пълна тайна. Разчуе ли се…
Тя го прекъсна, а в очите й искреше гняв:
— Какви ги дрънкаш, по дяволите? Никога не съм… Някога споделяла ли съм с мои колеги каквото и да било, свързано с твоята работа? А?
— Не си. Но…
— Не защото в редакцията не са се опитвали да измъкнат от мен информация. Аз обаче никога не съм обсъждала служебните ти дела. Нито веднъж.
— Добре, добре. Извинявай. Но този случай е толкова необичаен и… и, да си кажем правичката, опасен, че не можем да си позволим нещо да се обърка. — Юнкер побърза да смени темата. — Очаквам да приключим към десет вечерта. После… може да се срещнем и да поговорим…
— Къде?
— Ами например вкъщи… у майкини… у таткови, исках да кажа?
— Не знам дали искам — изгледа го тя скептично.
— А къде другаде? На първи януари заведенията в Сенсте не работят до късно. Особено пък в такова време.
— А има ли къде да пренощувам? Честно казано, не изгарям от желание да шофирам обратно до Копенхаген посред нощ във вилнееща снежна буря. Хотелът до гарата работи ли?