— С ограничен брой легла. На приземния етаж, където преди беше хотелският ресторант, сега има пицария. На първия и втория етаж още има осем-десет стаи. Преди малко резервирах пет за колегите ми. В другите, казаха, били настанени бежанци. Но нищо не пречи да пренощуваш у нас…
Шарлоте приличаше на корабокрушенец в капана на бурните води между Сцила и Харибда.
— Ако искаш, може да спиш на дивана в работния кабинет — предложи Юнкер.
Шарлоте се позамисли за няколко секунди. Загриза кожичката в основата на нокътя на десния си палец.
— Хммм. Ами добре. Щом няма къде другаде.
— Какво ще кажеш да потегляме тогава?
— Ще се справя и сама. Излишно е да идваш с мен. Знам пътя.
— Според мен е по-разумно да те придружа. Може и да те познае, но не е сигурно. А в такива случаи човек не знае…
Облякоха си връхните дрехи.
— Между другото, какво ще стане с коментара на новогодишната реч на министър-председателя? Нали винаги ти пишеш по темата.
— Да, но не и тази година. — Шарлоте усука два пъти шала около врата си. — Обадих се, че съм болна.
— Добре.
През последните няколко минути у него се зароди чувството, че не всичко е изгубено; Шарлоте не е взела окончателно решение за съдбата на брака им. Но мисълта, че съпругата му, неговата пословично свръхамбициозна съпруга, е предпочела да преотстъпи другиму професионална изява от огромно значение за всеки политически редактор, а именно, анализ на новогодишното обръщение на премиера към нацията… и то точно сега, броени дни след зверска терористична атака, когато речта му най-вероятно ще бъде натоварена с по-голяма символика от всякога след Втората световна война и нацистката окупация…
Причина за това би могло да бъде само взето съдбовно решение, чието съобщаване не желае да отлага, помисли си Юнкер. Тревогата и безпокойството отново пролазиха под кожата му. Отвори вратата и пристъпи в мрака и виелицата.
— Колко пъти да ти повтарям да не мъкнеш курвите си в дома ми?
Старецът седеше в хола на обичайния фотьойл. Откакто Юнкер го остави, хленчещ и унизен, не бе изминало и половин денонощие. Нещо обаче явно се бе случило в главата на баща му — какво, Юнкер нямаше представа. Само установи, че някъде сред изветрелите, повредени мозъчни клетки Моенс Юнкерсен се е натъкнал на останки от едновремешното си аз. И сега го афишира с глас, който, вярно, не беше на висотата на отминалите времена, но въпреки това се намираше на километри от прегракналите, пискливи звуци, които излизаха от устата му само преди часове.
Избухването на стареца разтърси Юнкер. Какво имаше предвид с „курви“? Освен Юнкер, домашната помощница и съседа Йенс Расмусен в къщата не бе стъпвал външен човек. Юнкер забеляза как се вцепени Шарлоте, пристъпвайки първа в хола.
— По дяволите, татко. Това е Шарлоте. Моята съпруга. Твоята снаха.
Старецът се вторачи в гостенката. Случилото се през следващите няколко секунди наподобяваше контролирано събаряне на жилищен блок, обявен за негоден. Първо избухват няколко взрива в стратегически подбрани точки, бум, бум, бум. Следва кратко затишие. Всичко стаява дъх. Сетне, в постепенно, болезнено проумяване, че носещите елементи са подкопани, конструкцията бавно, безконечно бавно рухва в облак прахоляк и отломки.
Моенс Юнкерсен се разрида.
Шарлоте отиде до фотьойла, приклекна, хвана ръката му и нежно го погали по бузата.
— Всичко е наред, Моенс. Няма, няма — занарежда тя с ласкав глас. От години Юнкер не я бе чувал да говори толкова гальовно. Шарлоте се обърна към съпруга си: — Не се притеснявай. Връщай се в участъка. Ще се видим по-късно.
Трийсет и седма глава
Не успя да се отпусне. Не и изцяло.
Под студената светлина от луминесцентната лампа на тавана огледа отражението си в прозореца на влака. Приличаше на тъжен клоун с белосано лице. В купето, освен него се возеха само двама пътници: възрастен мъж и млада жена, негова връстница. Поставила айпад на коленете си, тя четеше. Два пъти го погледна крадешком, той забеляза и се почувства едва ли не поласкан. Старецът седеше със затворени очи и главата му току клюмваше напред, той я вдигаше отривисто и я цапваше в облегалката отзад. После примижаваше, след секунди клепачите му се отпускаха и цялата сцена се повтаряше с механична точност.
Развеселен, Кристофер се усмихна под мустак и се загледа през прозореца. Притисна нос о студеното стъкло. В тъмното беше невъзможно да види колко силно вали снегът, но обичайно приветливият и малко безличен зеландски пейзаж, който профучаваше покрай тях, вече беше покрит с бяла пелена. Кристофер посегна към мобилния си, поставен върху масичка между двата реда седалки, и провери колко е часът. След малко повече от трийсет минути влакът щеше да пристигне в Сенсте. Стига виелицата да не го забавеше.