Остави телефона обратно върху масичката. Изпъна пръсти и се опита да задържи ръката си неподвижна с дланта надолу на два сантиметра над плота на масичката. Не успя. Ръката му трепереше. Не много, но непрекъснато. Това продължаваше вече няколко седмици. Откакто го преследваше онзи сън.
Забеляза, че младата жена го наблюдава. Усмихна й се обезоръжаващо и отпусна длан до телефона върху масичката.
— Махмурлук — обясни. — Вчера направо се разбихме.
Тя също му се усмихна.
— Усещането ми е познато — подхвърли тя и се върна към четивото си.
Причината обаче не беше махмурлук. Всъщност снощи Кристофер не се напи. А празненството дори не се доближаваше до „разбиване“. На вечеря поканиха две приятелски двойки в двустайния апартамент в „Йостербру“, който приятелката на Кристофер бе откупила от родителите си на много изгодна сцена, след като преди половин година се дипломира като медицинска сестра. В този апартамент двамата живееха заедно, докато преди няколко месеца той не се премести в Нестве заради стажа си. Планираха пак да заживеят заедно, когато Кристофер се върне в Копенхаген. Гостите си тръгнаха към три след полунощ в добро разположение на духа. За пръв път приятелката на Кристофер беше по-пияна от него. Не, ръката му определено не трепереше от махмурлук.
От мига, когато се прибра в копенхагенския им апартамент, искаше само да се хвърли в леглото, да лежи там с Леонора и да я усеща, докато стане време пак да си върви. Не непременно да правят секс — или любов, както тя настояваше да наричат половия акт — а просто да… я усеща до себе си. Нея. Друго, добронамерено към него човешко същество. Което не го поправя през цялото време. Не коригира произношението му. Не му навира в очите колко дреболии не знае. Шибани дреболии.
Работната седмица с Юнкер и Набиха беше… „предизвикателство“, както командирът на неговия взвод в Афганистан наричаше проблемите, независимо дали става дума за косъм в супата, или за смъртноопасни патрулни обходи през миниран участък на вражеска територия. Набиха… през първите два дни тя го плашеше, но Кристофер установи, че не е толкова серт, колкото звучи. Онзи ден, докато чакаха Юнкер в кръчмата, двамата пиха бира и тя му разказа за детските и юношеските си години в „Мьолнерпаркен“. Как баща й непрекъснато я тикал да е амбициозна и да преследва житейските си цели; да се запише да тренира футбол; да се намесва в спорове между момчета и мъже; да отказва да си слага забрадка, ако някой реши да изисква това от нея. Без значение кой. След смъртта на баща й обаче сборището от чичовци, братовчеди и имами се опитали да я принудят да се върне във вековното русло. Майката не била достатъчно силна да защити правото на дъщеря си да живее живота, както иска. И изглежда не смятала, че поведението на дъщеря й подобава на млада мюсюлманка. Така или иначе, в крайна сметка, на седемнайсет години Набиха се изнесла от къщи. Първо заживяла срещу символичен наем в общинска гарсониера във „Вътрешен Ньоребру“, а после — с лични спестявания и с неголяма сума, наследство от пенсионните осигуровки на баща й — си купила апартаментче в „Норвест“.
Кристофер не се затрудняваше да разгадае и разбере Набиха. Освен това усещаше, че двамата полека-лека ще се сприятелят, независимо от нейните критики и подкачания, когато го хване в невежество.
Но, виж, Юнкер…
На тринайсет-четиринайсет години Кристофер за пръв път гледа шедьовъра на Акира Куросава „Седемте самураи“ и оттогава благоговееше пред Камбей Шимада — водача на седмината във филма. Горд, смел и доблестен ронин. Кое обаче го мотивира да рискува живота си заради шепа бедни селяни, които дори не познава? Какви преживявания и събития се крият зад печалното му, примирено изражение? Над този въпрос Кристофер разсъждаваше всеки път когато гледаше филма, а го бе гледал много пъти. Порази го откритието, че по някакъв чудноват начин Юнкер му напомня на Шимада. За него самураят на Куросава беше толкова непроницаем, колкото и настоящият му шеф. Юнкер го тревожеше. Притесняваше го. Кристофер не знаеше какво да очаква от него. Не беше си изяснил и какво мнение има самият той за началника си.
Възхищаваше се на Юнкер колкото и на Шимада. По дяволите, как съжаляваше, че не каза веднага на шефа си за срещата с куцащия млад афганец.
Постъпи страшно глупаво. Защо го отложи? Кристофер допря чело о студеното стъкло. Защото искаше да постигне нещо изцяло със собствени усилия. Нещо, което да му спечели одобрението на Юнкер. Обяснението беше толкова детински простичко.