Помещението е дълго и тясно. В единия край, върху подиум, в ковчег без капак лежи мъж. Че е мъж, е ясно, но не се вижда кой е покойникът. Десетина души са наобиколили ковчега в полукръг. Ето го баща му. Ето я майка му. И Петер е там. И по-малката му се сестра Лилиан със съпруга си. Така и не ги опозна отблизо — нито нея, нито него.
Малко встрани от събралите се са застанали Маркман и Сине. Тя плаче. Само тя е. Маркман я прегръща през раменете. По-нисък е от нея и се налага да се понадигне, за да я обвие с ръка.
До краката на покойника стои Шарлоте с децата — Каролине и Каспер — и гледа мъртвия. Държи дъщеря им и сина им за ръце. Той отива до ковчега и вижда кой лежи вътре. Същият е като сега, на сегашната си възраст. С порцелановобяла кожа, прясно избръснат, с горчиво присвити устни. „Защо съм огорчен?“ — пита се.
До ковчега, откъм краката на мъртвия, е застанал свещеник. Това го ядосва. Не иска свещеници на погребението си, не иска да има нищо общо с техните суеверия и дрънканици за милост и вечен живот. Махай се, казва той на свещеника, чупката, ала от устата му не се отронва нито звук. Разкарай се, повтаря, това е моята смърт. Свещеникът обаче не го чува. Пита на висок глас:
— Кой ще изнесе Мартин Юнкерсен?
Никой не помръдва. Всички стоят като окаменели. Свещеникът повтаря:
— Кой ще изнесе Мартин Юнкерсен?
Той поглежда съпругата си. Шарлоте се вглежда дълбоко в очите му и поклаща глава. Обръща се и се отдалечава от ковчега, повела Каролине и Каспер за ръка.
Един по един присъстващите си тръгват. Сестра му, брат му, майка му, Сине и Маркман. Докато минава покрай него, Сине протяга ръка към ковчега, но не го достига. Накрая до ковчега остава само баща му. В изпоцапаната си пижама, с мазни лекета на гърдите и жълто петно от урина отпред на долнището.
— Ще ми помогнеш ли да изнеса сина си? — пита той. — Сам не мога.
Старецът се приближава до покойника, посяга към лицето му и бръква с пръст в раната до окото му…
Юнкер се събуди. Сърцето му блъскаше лудешки. Звук ли чу? Писък? Той ли бе изкрещял? Тениската му беше подгизнала от пот. Седна в леглото. Зъзнеше. Посегна към мобилния, оставен върху стол до леглото. 5,45. Снощи бе настроил будилника за 6. Мушна ръка под завивката и опипа. Лепкаво, влажно. Отметна завивката, изхлузи тениската през главата си, захвърли я на пода и пак се мушна под завивката.
Не му се събираха и четири часа сън.
Когато се прибра снощи към единайсет, Шарлоте го чакаше в хола. Баща му вече си беше легнал. Юнкер се забави в участъка — отне му доста време да се свърже с общинския главен секретар. Най-сетне успя, но секретарят — съвсем разбираемо — не остана никак очарован от идеята още на първия ден от новата година да отиде на работа и на всичкото отгоре принудително да изкара служителите си в снежната фъртуна, за да идат до службата и да набавят сведенията, нужни на полицията. С противоречива комбинация от разточително ласкателство и зле прикрити заплахи, че ще му създаде спънки в кариерата, Юнкер все пак съумя да внуши на високопоставения общински чиновник колко по-разумно е да съдейства на полицията.
Юнкер завари Шарлоте с бутилка червено вино. Беше изпила около половината. Той си извади чаша и си наля, но не догоре. Утре му предстоеше да става рано и искаше да е с бистра глава.
Поседяха безмълвно.
— Мартин, въпросът не опира само до нея и какво си правил с нея. То ме разстрои ужасно, но съм в състояние да го преодолея — подхвана тя.
— Тогава? — попита той. — Какъв е проблемът?
Тя поклати глава.
— Не се чувствам… щастлива. От години.
На Юнкер му се стори несвойствено за съпругата му да използва думи от рода на щастлив. Но си замълча.
— Досега не се бях замисляла по въпроса. Бях твърде заета с работа и с какво ли още не — продължи Шарлоте. — Не знам какво… какво не е наред с мен… или с нас двамата, но така се чувствам. Осъзнах го в дните непосредствено след като ти ми разказа за оная адвокатка.
Шарлоте произнесе последната дума с тон, с който би говорила за масов убиец педофил. Погледна изпитателно съпруга си.
— А ти?
— Какво аз?
— Щастлив ли си, Мартин? Чувстваш ли се щастлив?
Той поседя мълчаливо. Отпи от виното и провери вкуса на думата. „Щастлив“. Не си спомняше някога да е използвал тази дума, за да опише душевното си състояние. Особено пък в съчетание с глагола „чувствам се“. Впрочем защо пренебрегваме вероятността човек да се чувства щастлив, без непременно да е? — беше размишлявал. Но сега не бе моментът да философства върху семантични тънкости.