— Щастлив? Не знам. Не съм се замислял сериозно… тоест, бил съм щастлив… при всички случаи не съм бил потиснат години наред. Но след смъртта на майка ми и сега цялата тази история с баща ми… и, разбира се, моята… тъпотия… — Той въздъхна. — През последните месеци, честно казано, бях доста потиснат. Наистина.
— А преди това… беше ли радостен?
Неизвестно защо, но по чудат начин думата „радостен“ му беше по-понятна от думата „щастлив“. Като се замисли, осъзна, че действително може би никога не бе изпитвал радост от живота. Истинска радост. През целия си живот. Не и в смисъла, който Шарлоте влагаше в тази дума, макар да се затрудняваше точно да дефинира в какво се изразява радостта според виждането на съпругата му. Определено обаче нейният начин да се радва беше по-експресивен от неговия… Изобщо някога той беше ли се възприемал като радостен човек? Вероятно по-скоро като „доволен“. Като „човек със сносен живот“. Но радостен…
— Радост ми доставяха… по-точно, доставят ми нашите деца. Радост ми носи работата — поне през повечето време. Радост ми носиш ти. Обичам те, Шарлоте.
Погледнаха се в очите. Откога не й го беше казвал? Не си спомняше. Навярно от няколко години…
— Ти обичаш ли ме? — попита той. Тревожни тръпки попъплиха по гърба му в очакване на отговора.
— Не знам, Мартин — отговори тя след няколко секунди размисъл, които на Юнкер се сториха цяла вечност. — В момента не усещам нищо. Освен постоянна потиснатост. И тя продължава вече твърде дълго.
Разговаряха около два часа. Шарлоте поне не заяви, че вече не го обича, и Юнкер се вкопчи в този факт, а то май беше оптималното, на което можеше да се надява в момента. Успя да й измъкне обещание да си дадат малко време и да не бърза да подава молба за развод. Но каква стойност имаше всъщност подобно обещание? Юнкер познаваше доста двойки, преживели развод. Винаги се повтаряше едно и също: когато двамата, които са се обичали, се разлюбят, битката обикновено се води безскрупулно, а враждуващите страни не се съобразяват с женевските конвенции за хуманно водене на война.
Обещания се дават. И се нарушават.
При всички случаи той беше принуден да остане в Сенсте още поне половин година. Поне. Едва тогава беше реалистично да се надява от позорния ъгъл да се завърне в копенхагенската полиция. Освен това се налагаше да намери решение и за грижите около баща си. Не можеше просто да го зареже. С други думи, Юнкер и Шарлоте щяха да разполагат с време да премислят.
Всъщност Юнкер не смяташе, че има какво толкова да му мъдри. Ако не друго, то последните седмици в Сенсте поне засилиха желанието — изпитваше го, откакто познаваше Шарлоте — ако му е писано да остарее, да остарее заедно с нея. За да бъде съвсем честен, желанието му беше още по-простичко: да не остарее сам. Не смееше обаче да си го признае.
Въпросът й продължи да отеква в главата му. Щастлив ли е? Или… радостен? Бракът им носеше ли му радост? А би ли се почувствал някога радостен без Шарлоте?
Полежа в леглото още петнайсетина минути, а споменът за съня полека-лека напускаше тялото му. И накрая остана само неприятното чувство, че никой не скърби достатъчно за смъртта му, за да носи ковчега. Само баща му. Дементният му баща, когото той не може да понася. И който, от своя страна, не можеше да понася него, Юнкер. И вече не го познаваше.
Мобилният му зазвъня. Юнкер изключи алармата и стана от леглото. Дръпна пердето. Точно в съответствие с прогнозата, снегът продължаваше да вали. И духаше вятър. Още по-силен, личеше по клоните на дърветата и по снежните парцали, които шибаха прозореца.
Извади си чисти дрехи от гардероба. Реши, че след толкова обилно потене е кофти да не си вземе душ. След душа се облече, поколеба се дали да изпие чаша кафе, но се отказа. Ще пие в участъка. Навлече дебел пуловер и за всеки случай си взе допълнителна блуза.
Отвори входната врата с голямо усилие. Половинметрова преспа се издигаше пред прага. Добре че колата му бе паркирана на улицата, а колата на Шарлоте — по автомобилната алея. Иначе доста щеше да се озори, докато изрине снега около тях.
Студеният вятър го пронизваше до мозъка на костите. Качи се в колата, но се сети нещо. Запроправя си път през преспите към гаража, с мъка отвори вратата и взе греблото за сняг. Сложи го в багажника и се качи във волвото.
Запали и остави двигателя да работи две минути на празен ход с надуто парно. Притесняваше ли се? Провери в себе си. Може би малко. По-скоро беше напрегнат. Страхуваше ли се? Не. Никога не се бе боял от престъпници. И сега не се боеше от Симон Спрангструп.