Стигна до участъка за двойно повече време от обикновено. Отключи, влезе, отупа снега от ботушите си върху изтривалката зад прага и окачи палтото си на закачалката. Погледна стенния часовник. Минаваше шест и половина. Отиде да пусне кафемашината и седна зад бюрото си.
Наведе се напред, облегна глава на облакътените си ръце и затвори очи. Поседя така пет минути. Усети, че отпусне ли се, ще заспи. Кафемашината започна да пухти. Той отиде, наля си една чаша и я донесе на бюрото.
През последните седмици за пръв път през живота си се почувства по-стар, отколкото беше. Дали не трябваше да откаже предложението да оглави предстоящата операция?
Отвори лаптопа. Появи се съобщение, че валидността на настоящата му парола за достъп изтича след пет дни. Затвори прозорчето и отвори имейла си. 3 674 непрочетени писма, пишеше в полето най-долу. Трябва да поразчистя тази купчина, помисли си той разсеяно, и погледът му падна върху най-горния имейл във входящата кутия. Пулсът му се ускори. Ново съобщение от бригадата „Етел-Ал-Хусайни“. И този път с прикачен файл. Отвори имейла. Прикаченият файл не беше видеоклип, а снимка. Кликна върху нея. След две секунди снимката се отвори. Слабо осветено лице в едър план. Очите се взираха изплашено в обектива.
— О, не — простена Юнкер. — Не, не, не.
Четирийсета глава
Коридорът в Гаровия хотел беше извънредно тесен. На ширина няма и метър, прецени на око Сине. До стълбището обаче висяха задължителните указания къде се намират аварийните изходи и как хората да се евакуират в случай на пожар. Под инструкциите се мъдреше нечетлива завъртулка — подписът на някой си К. Йенсен, инспектор по пожарна безопасност. Явно въпреки тесните коридори сигурността беше обезпечена.
Настаниха я на един етаж с Трулс Микелсен, но за късмет в стаята между тях се падна Виктор. И сега Сине се молеше да не налети на Трулс в коридора, защото беше почти невъзможно двама възрастни да се разминат там без физически контакт. Затова Сине стана по-рано, отколкото се налагаше. Заседанието беше насрочено за седем часа в участъка, който се намираше на 300-400 метра от хотела. Пеша щеше да стигне дотам максимум за пет минути, дори в снежна буря. Погледна мобилния си. Седем без двайсет. Отвори вратата, подаде глава навън и разузна терена. Хоризонтът беше чист. Излезе, заключи, пъхна ключа в джоба на палтото си и бързо тръгна към стълбището. Под мърлявата мокетена пътека на едри цветя то скърцаше и стенеше като стар акордеон. Все пак Сине слезе благополучно, без да чуе звук от отваряне на врата в коридора.
Нахлупи ниско над челото си плетената си шапка, усука два пъти шала около устата и носа си и излезе във виелицата. Снежинките зашибаха незакритата част от лицето й като песъчинки по време на пясъчни буря. Примижа и тръгна приведена срещу насрещния вятър.
Снощи успя да се свърже с главния пастор на областта и без да се впуска в подробности, го накара да поеме ангажимент тримата звънари да се явят в участъка днес в седем и половина.
Сине претича през последния участък от площада, отвори вратата и се вмъкна на топло. Изтръска се като мокро куче и окачи палтото си на закачалката. В дъното на помещението Юнкер седеше зад бюрото си.
— Добро утро — поздрави Сине. — Има ли кафе?
Той не отговори.
— Ехо? — усмихна му се тя. — Да не си задрямал?
Чак сега забеляза мъртвешки бледото лице на Юнкер. Никога — нито дори веднъж — не го беше виждала изплашен.
— Какво се е случило?
— Отвлекли са Кристофер — тихо отвърна той. Толкова тихо, че Сине се поколеба дали е чула правилно.
— Какво… Ще повториш ли?
— Кристофер. Отвлекли са го.
— Какво? — Тя преглътна.
Той кимна.
— Ама как, по дяволите…
Сине придърпа стол до бюрото на Юнкер.
— Не знам. — Той се взираше в преплетените си ръце върху плота. — Преди няколко дни ми каза, че е разпознал опасния афганец в бежанския център. Попитах го дали според него и онзи го е познал. Не мисля, отговори Кристофер. Но това все пак е негово предположение.
Юнкер вдигна глава. В очите му се четеше гняв.
— За бога, Сине, те знаят всичко за нас. Знаят кои сме, къде сме…
— Как разбра, че са го отвлекли?
— Изпратиха ми имейл с негова снимка.
Юнкер завъртя монитора, та Сине да я види. При вида на ужаса в очите на младия мъж в гърлото й заседна буца и цялата се смрази отвътре.
— О, не. Има ли и текст?
— Не, само снимката.
— Какво искат?
— Нямам представа.
Сине усети как силната й многогодишна омраза към Симон Спрангструп набъбва още повече.