Виктор кимна.
— Сигурно е заета и затова… Навярно е изключила звука.
— Хмм — изръмжа Юнкер.
Виктор погледна през страничния прозорец.
— Допускаш ли тя да действа самосиндикално… тоест, заедно с другите двама? Защото… така де… с моя екип проверихме две къщи. Бяха празни. „Тяхната“ първа — също. Значи…
— Значи има голяма вероятност терористите да се укриват в къщата, която Сине и нейният екип претърсват в момента, да.
Юнкер настъпи газта и проряза еднометрова пряспа.
— Дали ще се реши да щурмува сама? Вместо да извика спецчастите?
— Не ми се вярва — поклати глава Юнкер. — Освен ако нещо не я принуди. — Хвърли бърз поглед към Виктор. — Сине е голяма работа. По едно време си беше наумила да кандидатства за спецчастите. Ти знаеше ли?
— Не. Не ми е казвала.
— Искаше да стане първата жена в редиците им. Но не го направи. Най-вече, според мен, защото съпругът й не одобряваше. Когато обаче сформирахме патрулите за бързо реагиране… сещаш се, елитните мобилни звена със специално обучени полицаи, които се появиха след Брайвик и Ютьоя — Сине премина целия тренировъчен курс, и то с отлични резултати, доколкото ми е известно. Преди това беше работила в „Наркотици“. Остана в Патрула само два месеца. После постъпи при нас в „Убийства“.
— Аха — кимна Виктор. — Не знаех. Ни най-малко не се съмнявам в професионалната й подготовка. По-скоро… Работил съм с нея и преди, а сега разследваме заедно и… тя е… как да се изразя… доста емоционална, не смяташ ли?
Меко казано, помисли си Юнкер.
— Смятам. Има такова нещо.
— И има зъб на Симон Спрангструп… наистина го мрази.
— Казвала ли го е в прав текст? — попита Йеспер от задната седалка.
— Е… не директно… но си личи. Докато преглеждахме видеозаписите… а при всяко споменаване на Спрангструп… тя се държи като тотално обсебена от амбицията да го залови.
— Всички го искаме, нали? — контрира Йеспер.
— Да, искаме го, разбира се. Само че… за Сине това сякаш е лична кауза.
— Не се тревожи. Нямаме основания да предполагаме, че Сине ще действа прибързано. Не е в неин стил.
„Колко си заблуден“ — помисли си Юнкер.
Мобилният му звънна. Той натисна спирачката и погледна екранчето.
— За вълка говорим… — подхвърли. — Здравей, Сине.
— Здрасти. В къщата на „Скоувай“ са. Или по-точно бяха.
— Какво искаш да кажеш?
Настъпи няколкосекундно мълчание.
— Махмуд Хан е мъртъв. От Симон Спрангструп няма и следа.
Юнкер се затрудняваше да изтълкува интонацията й, но нещо в гласа й го обезпокои.
— Какво…? Не разбирам… защо сте…? — нервно попита той.
— Наложи се. Като пристигнете, ще ти обясня. Ако, разбира се, не закъсате по пътя.
— Ще се справим. Или поне ще опитаме. Кристофер добре ли е?
Отново настъпи мълчание.
— Сине…? — Юнкер затвори очи. Само това не, помоли се мислено той.
— Кристофер е… — подхвана тя пресипнало. — Кристофер е жив, но трябва възможно по-скоро да го откараме в болница. Почти в безсъзнание е, силно преохладен. Намерихме го в леденостудено помещение, само по бельо. Пулсът му е слаб. Изглежда, са го били, но не видях животозастрашаващи наранявания. Поне не и външни. Увихме го в спални чували от къщата.
Юнкер усети как го залива вълна на облекчение.
— Добре. Къде сте спрели вашата кола?
— На по-малко от километър от къщата.
— Има ли начин да я закарате до къщата?
— Мисля, че да. В гората преспите са по-малко и по-ниски, отколкото на открито.
— Добре. Сигур да докара колата. С Трулс да пробват да закарат Кристофер в Сенсте. Там има поликлиника. Поне ще му окажат първа помощ и ще преценят състоянието му. Трулс да се обади на Пале Йохансен и на спецчастите да ги пита могат ли да вземат Кристофер от Сенсте. Но се съмнявам, че ще вдигнат хеликоптер в тази фъртуна. — Замисли се за няколко секунди. — Открихте ли следи в снега? Накъде е побягнал Спрангструп?
— По черния път към „Скоувай“.
— Следите пресни ли са?
— Горе-долу… малко са засипани, но се виждат ясно.
— По твоя преценка кога са оставени?
— Трудничко е да определя. Снегът навява много силно. Преди максимум петнайсет минути, например.
— Добре. Ще обмислим план за действие.
Юнкер прибра телефона в джоба на палтото си.
— Както вероятно чухте, Кристофер е жив, но е пострадал тежко. Ще се опитаме да го транспортираме до Сенсте. Махмуд Хан е мъртъв, а Симон Спрангструп е офейкал.
— Накъде? — попита Виктор.
— Сине казва, че от къщата следи от стъпки се спускали към „Скоувай“… тоест тук, където сме спрели ние. Явно чакълеста пътека от къщата се влива в този пътна около километър по-напред или малко повече.